Едно и също. Вървя по непознат горски път. По светлината съдя, че е малко преди съмване, но няма изгледи, че скоро слънцето може да изгрее. Студено е. Сещам се да погледна с какво съм облечена. Зелената ми пижама е заменена с черна рокля до земята. Боса съм, усещам и най-малката прашинка под ходилата си. Повдигам роклята си, за да ги погледна – изподрани и кървящи, те продължават да вървят напред. Не мога да ги контролирам, нито да ги спра. Оглеждам пространството около себе си. Пътят от двете ми страни е обрасъл с гъст слой растения и много високи дървета. Не мога да видя нищо от другата страна. Обзема ме паника. Има само един вариант – да продължа да вървя. Всяко пукване, всяко щракване увеличава буцата в гърлото ми. Обмислям да се развикам за помощ, но знам, че няма кой да ме чуе. Вървя в една посока около пет минути и после пътят се раздвоява. Опитвам се да спра на едно място, за да реша кой път да поема, но краката ми не са на това мнение. Те избират първия път без никакво колебание. Забързвам ход. Пред мен се разкрива огромно езеро, в което плуват тъмно черни лебеди. Три на брой, плуващи в идеално оформен триъгълник. Приближавам се с тихи стъпки. Имам усещането, че някой ме наблюдава, но изкарвам тази мисъл от главата си. Щом съм на една крачка от езерото прикляквам и се навеждам към водата. Отражението ми ме стряска. Това не съм аз. Гримирана съм тежко, с тъмни нюанси. Косата ми е повдигната на кок, но отстрани падат къдрави кичури. Очите ми са изпълнени със страх. В един ужасен момент се чува силен шум. Предполагам, че е гарван и съм права. За части от секундата той каца на рамото ми и прокарва острите си нокти по голата ми кожа. Кръвта се появява веднага. По-тъмна от обикновено. После гарванът се гмурва във водата. Тя се надига неспокойно и образува вълнички. Чува се силно шумолене. Идва някъде зад мен. Обръщам се леко, за да го проследя. Няма никого. Завъртам главата си отново към водата и едва не падам. Там има две отражения. Почти еднакви. Едното съм аз – със стреснат поглед, оглеждащ новото отражение. А другото гледа право напред. Сякаш е срещу мен – то ме гледа в очите. Някаква непозната жена, която изглежда точно като мен. Разликата, обаче, е в погледа. Той е толкова уверен, толкова самодоволен. Аз никога не бих могла да гледам по този начин.
- Недей да бягаш от това, което си, Лекси. – произнася с равен, лишен от всякакви емоции, глас непознатата. После се усмихва. Усмивката й е толкова студена, че кожата ми настръхва и аз трепвам.
След това тя протяга дългата си бяла ръка към мен.
Събуждам се с писък. Посред нощ е, прозорците са покрити с щори и лунната светлина не може да проникне. Знам, че няма никой вкъщи и, че няма кой да дойде да провери как съм. Още по-добре. Свикнала съм да съм сама.
По лицето ми се стичат капки пот. Нещо не е наред. Ставам и отивам пред огледалото. Оглеждам се и виждам, че роклята е още на мен. Косата ми е същата като в съня, а гримът си стои непокътнат. Зениците ми се разширяват. Чувството, че сърцето ми ще се пръсне нараства. Буцата в гърлото ми става все по-голяма и все по-голяма, докато накрая просто не я освобождавам със силен писък. Прозорците към терасата се чупят, те вече не са пречка на светлината. Рухвам на пода и от устата ми излизат тихи ридания и хлипове. Луната осветява голите ми рамене. Има нещо успокояващо в нея. Не се страхувам.