10 години по - рано
Сиропиталище,
Манхатън, Ню Йорк
Дженифър
С трепет зелените ѝ ириси се вкопчват в мръсните прозорци на малката стая, наблюдавайки шосе тридесет и осем. Очите ѝ шарят в очакване на господин Арън да изскочи отнякъде, носейки ѝ обичайните шоколадови палачинки, лично приготвени от съпругата му - Тифани.
Тя неловко увива дългите си руси плитки около пръсти и нервно издишва, изпотявайки отново част от прозореца.
Мръщи се. Тъжна е и мисли, че тази седмица той няма да се появи.
В главата ѝ се поражда съмнение дали изобщо щяха да я осиновят. Кой би искал момиче като нея? - малка, наивна, с похотливи очи, дълга коса и ......
Недъгава.
Тя е с обгорено тяло от четиригодишна възраст. Сега е на петнадесет, но белезите още остават, за да ѝ напомнят. Когато избухва пожарът в дома ѝ, Дженифър остава сирак. Губи родителите си и се озовава в това затънтено сиропиталище, мизерно и толкова студено през зимата. Отдавна е тук, тиха, самотна и тъжна. Израстна сред тези деца, отхвърлени от живота, а други заради мизерия. Дженифър нямаше безгрижно детство, като другите деца, вместо това тя порасна в тъга, копнеейки за истинско семейство. Но тъгата ѝ за миг приключва, когато идва висок като небостъргач, добър и грижовен мъж, който сред всички деца в сиропиталището забеляза единствено нея. Тя, която не е като другите и има тяло в червени, болезнени рани.
Добър мъж, който я радва само с една усмивка и една порция палачинки. Любов, която тя не е усещала никога преди. Единствено с този мъж. Висок, синеок, а плещите му широки, колкото една врата.
Но той не се появява на този ден. Нито следващата седмица. Нито месец след това.
Постепенно тя губи усмивката си, не се храни и отново страни от другите деца. Отчаяна е и всяка вечер сънува онзи любящ мъж, който идва и ѝ дава чинията с палачинки. Пита я как е минала седмица без него и обещава, че скоро ще има голямо семейство, с госпожа Тифани и двама братя.
Буди се нощем и плаче. Рухва. Сърцето ѝ не издържа на тази болка. Тя просто иска да има семейство, много ли е?
"Да" Мисли си тя. "Много е"
Толкова е много, че чак невъзможно. И все пак... Мечта, която така и не се осъществи.
Шести месец без да идва. Тя се обвинява, че е виновна за това. Може би, че е недъгава е убило шансът ѝ да се премести в истински дом. Никой не иска детето му да е различно, камо ли пък осиновено.
" Не ме искат, защото тялото ми е в изгаряния"
Повтаря в мислите си.
Заплаква отново и отново. Не може да си обясни какво се е случило.
Тя решава да се промъкне в дирекцията посред нощ. Отваря огромният дневник със записани осиновители и почва да чете хилядите имена, докато не намира това на този, когото търси.
Имена : Арън Фереро, Тифани Фереро
Адрес : квартал Харлем, улица 130 - Астър рол
Телефон за връзка : 1 917-212-9999
Щом намира адреса на господин Арън, го запаметява в ума си. Оглежда се за охраната, но се успокоява бързо, тъй като мъжете спят като пън в дъното на коридора. Бързо се изнизва от кабинета на директора и с тихи стъпки се промъква до прозореца в коридора. Дърпа дръжката и нещо се отключва, но тя е бърза и го отваря за секунди, след което скача от първият етаж и се озовава по дупе в двора.
Отново се оглежда и се уверява, че няма никой по това време на деня. Притичва напред и бяга по улиците, сякаш се страхува да не я види някой и да я спре.
След няколко дълги минути бягане, Дженифър се спира и задъхано подпира ръце на коленете си. Диша учестено и едва си поема въздух. Уморена е, не бе яла цял ден. Не си взе нито вода, нито курабийките от шкафчето. Стомахът ѝ се свива, а ръцете ѝ замръзват. Тя ги доближава до устните си, в знак да ги стопли, но уви. Дори носът ѝ става червен. Похотливо търси такси из улиците, но часът е три през нощта и не минава никой. Тя унило връзва връзките на палтото си и продължа да върви из тъмните улици на Манхатън.
Дженифър не познава града, никога преди не е излизала навън. Сега се страхува от шепота на вятъра и минаването на бездомните котки. Тя самата е бездомна и не знае къде да отиде. Дори се чуди защо тръгна да търси господин Арън, след като той не идва при нея цели шест месеца.
- Може би е за добре! - изрича на глас.
Продължава да върви с неприкрита несигурност, а буйният вятър развява дългата ѝ коса във всички посоки. Не знае къде върви, нито къде се намира. Вече съжалява, че излезе. Иска ѝ се да се върне, но вече няма връщане назад. Трябва да намери господин Арън на всяка цена.
Изведнъж чува стъпки зад себе си. Не се обръща, мислейки че отново е котка, но стъпките се забързват и тя уплашено притичва напред.
Диша на пресекулки и се стряска, щом чува мъжко дълбоко стенание. Завива по четиридесета улица и поглежда през рамо зад себе си. Висока страшна фигура с черна панама шапка върви по петите ѝ.
С голям смут Дженифър тича по тротоара и се опитва да избяга от този човек, който така пресилено я следи, че чак не иска да я догони.
Тя си плюе на петите и препуска по улиците, като във всеки удобен момент се обръща и се уверява, че той е зад нея и също тича. Тя стига тъмна улица и с нерешителност тръгва към нея.
Грешка.
Това е задънена улица с един контейнер в края. Търси с очи страшната фигура и щом я зърва в далечината, панически бързо се скрива зад кофата с боклук. Тихо се свива в ъгъла и проплаква с ужас без глас, за да не я чуе онзи мъж.
Съжалява. Много съжалява, задето избяга от сиропиталището. Ако сега умре поне ще се освободи от този свят, но ако този човек я нарани, тя ще страда още. Страх я е от рани, от бой, от насилие. Тя не познава това и не иска да узнае.
- Ах, ти малка хитра лисица! - гърлен дрезгав глас огласява навсякъде.
Дженифър изпищява от ужас, щом вижда висок, грозен и набръчкан сляп мъж да я гледа отвисоко. Той я хваща за лактите и я изправя за секунди, след което мигновено я удря шамар и тя пада отново на земята.
От страх и паника тя не може да реагира на случващото се. Просто лежи на студената мокра земя, а русите ѝ коси покриват зачервеното ѝ бяло лице.
- Мислеше, че ще избягаш, а? Аз съм Койота! Никой не бяга от мен!
Той я вдига и я слага през рамо, докато се усмихва от силните удари от нейна страна по гърба му. Виковете и ритниците ѝ няма да помогнат и той го знае. Тя вече принадлежи на Койота и нищо не може да промени това.
______...______
Е, това е пролога на новата ми книга! Йейй! Завърнах се след няколко месеца отсъствие, но дано те да си заслужават, защото мисля, че тази книга стана трепач. Имам предвид, че имам половината от нея, вече написана. Силно се надявам пролога да ви е грабнал, само да вмъкна, че това не е главната героиня.
Първа глава ще кача след малко, а вие се насладете на редовете.
Весели празници! ♥♥♥
•ВНИМАНИЕ• Книгата е измислена изцяло от мен!
Всяка прилика с други книги е съвсем случайна, освен частта със състезанията, която харесвам от филма "Бързи и яростни" и реших да я включа.