- Единственото нещо, което може да направите за момента е да разговаряте. Ако отново откриете своите общи интереси, е възможно любовта да се върне. - обясняваше бавно и учтиво тъмнокосата психоложка Навин Купър. Сините й очи искряха и излъчваха спокойствието, което по принцип я обземаше, когато обсъждаше и помагаше на хората за проблемите им.
- Благодарим Ви, госпожице Купър. Ще се вслушаме в съветите Ви. А ние вече трябва да тръгваме.. - русокосата, застаряла жена срещу нея почти недоловимо изговаряше дума след дума. Притесняваше се от това да сподели проблемите си с младото сексапилно момиче, тъкмо завършило университет. Леко спогледа белокосия мъж до нея с крайчеца на окото си.
- Благодарим много. Ще се видим отново скоро. Ще преведем парите веднага, щом се приберем. -този мъж вече не говореше така учтиво, както съпругата си. Той се усмихна, стана от мястото си, изтупа черния си памучен костюм и излезе от просторната стая без да се обърне за жена си.
- Госпожо Кларсън, изчакайте. - Навин стана от удобния си въртящ стол и се доближи до по - ниската от нея дама. - Този мъж Ви обича силно, единствено трябва да угодите на желанията му. Успех! - прегърна я за последно. Госпожата излезе също подир съпруга си и остави Навин сама. Младото момиче излезе от кабинета си им помаха за довиждане.
През това време един млад, тъмнокос мъж пресичаше на бегом претъпканите улици на Ню Йорк. Разрошената му коса се полюшваше заедно с вятъра, а наболата му брада загатваше, че този човек не се интересуваше особено от външния си вид. Носеше тъмно кафяв шлифер, комбиниран с черен, скъп костюм на "Armani" и черни, лачени обувки на "Gucci".
"Какво парче" - това бяха мислите на всяка една жена, която го загледаше по улиците.
Не след дълго този млад мъж влезе в голяма сграда. Не обръщаше внимание на никого наоколо. Единствено се насочи към рецепцията.
- Добър ден! - поздрави той, като получи единствено едно под носно "Здравейте, какво желаете". - Аз съм Томас Мейн. - дрезгавият му глас беше изпълнен с някаква загадъчна мекота, но докато говореше толкова бързо и неопитомено тя някак му се изплъзваше и никой не можеше да го вземе на сериозно. - Тук съм за новата си работа като психолог.
- Лича карта? - възрастната блондинка свали очилата си и пое документа от ръцете му.
- Секунда.. - жената зад бюрото започна да рови из компютъра си и след секунда откри каквото й беше нужно. Бръкна в един шкаф и изкара чифт ключове. - Това са вашите ключове, господин Мейн. Вашият кабинет се намира на шестия етаж, точно срещу кабинета на госпожица Купър. - с умерен тон му съобщи възрастната дама и обратно върна погледа си към компютъра като преди това не пропусна да огледа Томас безсрамно.
Той взе ключовете в ръцете си и ги огледа. Явно номерът на стаята му беше 623. Прибра ги в джоба на шлифера си. Огледа се наоколо. И преди беше влизал тук, за това не беше толкова трудно да открие асансьора. С едно натискане на бутона той се качи вътре и въведе номера на етажа си.
След изписукването на машината вратите се отвориха. Томас излезе от металната кутия и засили крачката си.
Зелените му очи внимателно оглеждаха всяка една врата, която се намираше на етажа. Стаите бяха прекалено много и беше трудно да не се изгубиш. В далечината видя мъж и жена на средна възраст, които крачеха към него. Зад тях младо момиче се беше подпряло на една от вратите и ги наблюдаваше.
Томас продължи да върви и да оглежда номерата на вратите. 618, 620..
- Да не би да сте се изгубили? - младото момиче от преди малко все още стоеше до вратата. Стая 622.
- Не, аз съм за тук. - младокът се обърна и посочи стаята срещу тях, номер 623. Усмихна й се съблазнително и отключи. - Ще се виждаме. Вие трябва да сте госпожица Купър, нали?
- Аз съм. А вие кой сте? Никой не ми е съобщавал за нов персонал? - дамата стегна тъмната си опашка. Оглеждаше момчето пред себе си и се опитваше да разбере кой беше той.
- Аз съм Томас. Томас Мейн. Психолог. - посочи табелката на вратата си, която наивната Навин не бе забелязала до този момент.
- Съжалявам, но трябва да е станала някаква грешка. Аз съм психолога тук. - красавицата го пронизваше със сините си очи с цел да го уплаши и да не се върне тук повече.
- Явно ще си поделим клиентите. - засмя се Томас, ясно виждайки раздразнението, което причини у тъмнокосата хубавица.
- Не мисля, че ще е за дълго. - без да каже повече и дума, Навин затръшна вратата след себе си и остави Томас Мейн сам в дългия коридор на етажа. Младокът извъртя очи и последва примера й, като влезе в кабинета си.
Огледа се наоколо. Беше впечатлен от обзавеждането на новия си "втори" дом. Стените бяха оцветени в светло бежово, приливащо се в жълто, а по тях бяха окачени различни картини, намацани с разноцветни бои. Вътрешната стена беше изцяло от стъкло, като гледката към центъра на Ню Йорк беше зашеметяваща. Измежду същият като стените цвят щори се прокрадваше лекото слънце. В непосредствена близост пред прозореца се намираше голямо бюро в цвят бук. На него бе поставен бял компютър и няколко тетрадки, а за сядане бе поставен светъл въртящ се стол. Интериорът беше прекрасен, а коженият, бял диван допълваше повече страхотната картина.
Томас остави черната си чанта на бюрото и се загледа през прозореца. Разтвори напълно щорите, за да може да се полюбува на красивата гледка отвън. Въздишка се изплъзна от устните му. Тук щеше да му хареса не само, защото сградата беше модерна и интериорът беше прекрасен. Имаше някого, който привлече вниманието му и знаеше, че трябва да го има.