Тъмна нощ. Щурците, клатушкащи се върху листата, свиреха своите песни.
Майският нощен бриз развяваше косата на Бюн Бекхюн, съзерцаващ звездите, които се бяха разпръснали върху небесния свод, сякаш бяха зашити от умел френски шивач, носещ дрехите в кралския двор. Бекхюн беше опрял ръката си на прозореца. Той витаеше из облаците. Мислеше за своя любим. Не знаеше кой е, но той ще се влюби не във външността, а в характера му, милите му думи, изпълнени с любов, цветята, които намираше разпръснати из цялата конюшня.
Бюн не се интересуваше дали въпросният човек е принц като него, или не, защото той не беше алчен като баща си. Бек можеше да се влюби във всеки. Мъж или жена, независимо от пола. Дали не биха му направили забележка, ако се влюби в мъж или някой просяк- напротив. Дори биха го посекли. Не го интересуваше. Той беше готов на всичко, за да открие истинската си любов. Любовта, от която беше лишен. Не получаваше родителска, нито роднинска любов. Беше лишен от приятели, защото беше принц. Беше неразбран... Сякаш беше Леонардо да Винчи на своя век. Такъв велик ум като него не е бил разбиран. Е, при принца беше с поезия. Той пишеше поеми как красивата принцеса може да се влюби в просяк и да живеят щастливо. Не винаги всичко се върти около принца на бял кон.
Изведнъж някакъв тъмен силует хвърли камък, който влезе и в покоите на принца. На камъка беше закрепено нещо, което приличаше на документ. След като зачете, Бюн остана изумен...
~~~~~~~
Дано се чете поне тук :)