Джил
Вслушах се в шепота на златната раковина, която придържах
близо до ухото си. Ярките лъчи на луната се отразяваха в трите части на
прозореца, издаден извън външните кристални стени. Сетне попадаха върху
мъртвешки бледата ми кожа под различни оттенъци на синьото. Мекият диван,
сложен в дъното на дългия коридор, точно срещу прозореца, бе в цвят виридиан, а
малките възглавници в негов по-светъл нюанс. Тежка въздишка се изплъзна от устните
ми, докато се изправях.
Ако исках да напусна двореца – трябваше да бъда тиха.
Оставих внимателно раковината върху меката мебел и се отдалечих, плувайки към
дъното на коридора, за да мога да поема към стъпалата към първия етаж.
Чудех се какво, ако стените можеха да говорят. Дали щяха да
ме издадат на кралицата и нейната скъпоценна разглезена дъщеря, която трябваше
да търпя през целия ден, следвайки я плътно из целия замък? Някои може и да си
умираха да робуват, стига да са близо до този знатен род; да можеха да сплитат
дългите им руси коси на плитки или да оправят постелите им, но аз не желаех
това. Беше ми омръзнало от претенциите на дванадесет годишната принцеса. Дори
на моите години, тя си оставаше все така недорасла със знанията за управлението
на едно кралство, маниерите и правилното говорене в присъствие на по-висши
сирени от нея. Даже не е длъжно да споменавам, че не знаеше как да използва
вълшебството на песента!
Дали стените щяха да
споделят всяка моя тайна, която ги помолих да пазят?
Огледах се преди да се придвижа към тежките врати, за да
напусна това място, светещо дори в тъмната нощ, която обгръщаше дъното на Тихия
океан, но нещо привлече погледа ми. Завъртях се с лице към двата огромни трона,
обсипани с кристали с цвят на аквамарин и злато.
Върху тях стоеше кралицата, онази слаба на вид жена с дълги
кехлибарени къдрици, които покриваха голите ѝ гърди. Тя бе красива, никога не
показваше грозната си страна като повечето сирени. На по-висшите не им
харесваше да се плашат от тях, предпочитаха да ги помнят с любов. Или поне така
бях чувала от покойната си майка. Индиговите ѝ очи се впиха в мен, а на лицето
ѝ се изписа широка усмивка. Явно я бях разсеяла от мислите ѝ, защото опашката ѝ
с цвят, досущ като ирисите ѝ, се надигна леко и тупна обратно върху трона,
изпълвайки помещението само с този глух звук. За разлика от моята маслинено
зелена, по която имаше шипове и белези, нейната сякаш бе от хиляди диаманти,
които те заслепяваха с изумителността си.
-
Джил, каква изненада, че си будна! Защо не си в
леглото? – надигна се и се приближи до мен, обикаляйки ме в кръг с най-бавното
темпо, на което бе способна. Нямаше да излъжа, ако кажа, че ми се зави свят.
-
Не можех да заспя и реших, че ако се поразходя
из градската градина и вдишам от приятния аромат – сънят ще ме навести.
-
Чудесна идея, но за жалост знаеш, че напускането
на двореца след полунощ е забранено. – спря се пред мен и постави ръцете си раменете
ми, стискайки ги леко. – Връщай се в стаята си и ме остави да обмисля абсолютно
всичко за рождения ден на дъщеря ми на спокойствие.
Така и така развали плановете ми за вечерта, защо и аз да не
разваля нейните?
Стените няма как да нашепнат това на някого другиго, нали?
Те пазят моите малки
тайни…
Кимнах покорно като робинята, която трябваше да бъда. Но тя
не забеляза начина, по който бързо откъснах бялата перла от огърлицата си и с
един замах успях да я отворя и да запратя отровния прашец към очите ѝ. Бе
късно, когато ги затвори и опита да покрие с ръка. Прашецът бе полепнал и
отприщил своето заслепяващо действие, което си пролича веднага щом ги отвори и
ме погледна страховито, готова да ме убие. Индиговия цвят бе избледнял, скоро
белия цвят щеше да закрие зеницата ѝ и тя нямаше да може да различи нито фигурата
ми, нито нищо в оставащите ѝ години живот.
-
Какво ми направи?! – крещеше в истерия. Стражите
след малко щяха да се струпат на камара, за да разберат какво е станало.
Трябваше да се възползвам от малкото време, с което разполагах.
Без да кажа нищо замахнах с опашка и отплувах към високите
порти, бутайки ги напред, изгубвайки се в Тихия океан. Някъде далеч, където
нямаше да ме потърсят. Далеч, защото знаех, че оставането ми в онзи дворец би
било глупава постъпка. Далеч, защото в очите на краля, кралицата и глупавата им
щерка, съм едно чудовище. Едно от онези чудовища, които можеха всеки момент да
ме нападнат. Но аз можех единствено да се надявам да ме приемат за една от тях,
ако кралските стени споделят тайните ми, предавайки ме моментално.
Не погледнах назад. Така или иначе съм сигурна, че за
Пасифика съм просто едно същество, изпратено в изгнание далеч от двора на
огромния, блестящ дворец.