Клеър седеше в ъгъла на малка уличка, връщайки се назад в мислите си. От тригодишна беше сираче, принудено да живее в различни домове и приемни семейства. От няколко години обаче живееше сама по улиците на Лондон. По-голямата ú сестра, Дестъни, я бе отхвърлила и не искаше да се грижи за нея, защото си мислеше, че Клеър е причината за смъртта на родителите им.
Заради красивата ú външност: дълга руса коса и морскосини очи минаващите покрай мястото където просеше често ú правеха подмятания и неприлични предложения, но тя отказваше на всички. За нея достойнството беше по-важно от парите. Може и да живееше на улицата, но не беше уличница.
Вече се стъмваше и Клеър се отправи към автобусната спирка, до която спеше и просеше. Намести се възможно най-удобно и започна да протяга купичката си към случайните минувачи. Някои от тях бяха достатъчно щедри, за да ú дадат няколко монети или дори лира или две, но с настъпването на нощта благодетелите ú намаляха, затова тя реши да поспи. Остави паничката си настрани и притвори очи.
Тъкмо започна да се унася, когато усети, че мокър нос се е притиснал към оголения ú врат.
- Джес, ела тук! - чу се мъжки глас.
Русата девойката се обърна сънено и видя висока фигура на младо момче с широки рамене, дълги тъмно-кестеняви къдрици и красиви големи кафяви очи.
- К-какво искаш от мен? - заекна уплашено Клеър.
- Защо спиш тук? - попита непознатия, отклонявайки нейния въпрос.
Момичето се изправи, сядайки на твърдия асфалт и обгръщайки коленете си с ръце.
- Тук живея. - призна с нотка на тъга тя.
Младият мъж сбърчи чело и приседна до нея. Прегърна я през рамо, придърпвайки я по-близо до себе си и принуждавайки я да облегне глава върху гърдите му.
- Спокойно, можеш да ми разкажеш всичко. - каза той с равен тон.
- Но аз едва те познавам - възрази Клеър.
Момчето се усмихва и настоя:
- Можеш да ми имаш доверие, искам да ти помогна. А и няма нищо по-хубаво от това да споделиш с непознат. Олеква ти.
Тя склони глава и въздъхна тежко.
- Преди да ти разкажа историята си, мога ли да не попитам за името ти?
- Брадли Симпсън. - отговори. - Но можеш да ме наричаш Брад. А ти, как се казваш?
- Клеър, Клеър Долсън . - рече сирачето.
Брад повика кучето при себе си и отново се обърна към момичето.
- Е, Клеър Долсън, кажи ми как точно попадна тук. Прашните улици на отдалечените лондонски предградия не са място за момиче като теб.
- Сираче съм и никой не ме иска за това живее така.
- Съжалявам! - каза тъмнокосото момче.
- Няма за какво да съжаляваш, не си виновен за нещо.
- Възхищавам на силата ти да издържиш на всичко това.
- Благодаря ти!
За известно време между тях се бе възцарила неловка потискаща тишина, докато Брадли не я наруши:
- Така и не те питах на колко си години. - призна той, а върховете на плътните му устни се извиха в успокоителна приятелска усмивка.
- Шестнайсет. - отвърна с тих гласец Клеър. Събра малко смелост и го попита същото.
- Малко по-голям от теб, на двеайдест и две.
Момичето се замисли за момент. Изглеждаше ú някак познат. Имаше чувството, че го е виждала някъде, че е чувала гласа му, но не можеше да се сети. Реши да не рискува с разпити и си замълча въпреки че много искаше да го попита.
- Гладна ли си? - наруши мислите ú Брад.
- Да, - отвърна Клеър. После погледна към просешката си купаличка, за да види колко бе събрала и продължи. - но не мисля, че ще ми стигне за нормално хапване. Може би само малко хляб и йогурд.
- Няма да ядеш това. - отсече младият мъж. Изправи се в пълен ръст и ú подаде ръка, предлагайки ú помощ, за да се изправи.
- Но, нямам пари за друго. - възрази русото момиче.
- Знам, затова идваш с мен.
- З-защо? - заекна уплашено девойката и побърза да се отдалечи от него. Изведнъж ú бе станал някак подозрителен. Страхуваше се от предложението му. Къде щеше да я заведе? Какво щеше да направи с нея? Най-лошото беше, че тя бе просто дете на улицата и никой никога не би ú се притекъл на помощ. Никой не се интересуваше от нея. На никой не му пукаше. Преди да успее да реагира, младежът я дръпна за китката. Тя изпищя и се опита да се отскубне, но той беше по-силен. Вдигна я на ръце и метна на рамото си. Клеър крещеше и го умоляваше да я пусне, но той не чуваше.
- Джес, ела! - подвикна на кучето и извади ключове за кола от джоба си.
След няколко минути ходене пеш, спряха пред скъпа черна кола със затъмнени стъкла. Отвори задната врата и даде знак на кучето да влезе. После постави Клеър на седалката до шофьорското място и сам се настани зад волана.
- К-къде ме в-водиш? - заекна момичето.
- У дома. - отвърна Брадли, а после нареди. - Сложи си колана.
Момичето го послуша и сложи колана за безопасност, който мина през гърдите ú. Той дръпна скоростния лост и колата потегли.
● ● ● ●
След около половинчасово пътуване превозното средство спря пред входа на масивно имение. Клеър се огледа учудено.
- Тук ли живееш? - попита невярващо тя.
- Да. - отговори Брад и задържа вратата, за да може тя да излезе.
- И защо ме доведе тук? Какво ще правиш с мен? - нотка на страх все още се усещаше в треперещия ú глас.
- Защото ще погрижа за теб. Както казах мястото ти не е на улицата. Ще живееш тук с мен.
- А, ако не искам? - предизвика го тя, скръствайки ръце под гърдите, повдигайки ги несъзнателно, но щом усети, че очите на Брадли потъват в деколтето ú, побърза да се загърне.
Девойката сведе засрамено глава, а младият мъж побърза да разчупи отново леда и предложи:
- Да влезем вътре?
Клеър кимна в съгласие и го последва, докато Джес подтичваше след тях.
Брад я въведе в просторното антре и продължи нагоре по стълбите, водещи към втория етаж. Зави наляво по дългия коридор и натисна металната дръжка на бяла дървена врата.
Гледката, която се разкри пред учудено поглед на синеокото момиче, спря дъха ú. Помещението беше просторно и боядисано в светло-синьо. Имаше четирикрилен гардероб, библиотечка, а по средата - голяма спалня с подрени много декоративни възглавници отгоре.
- Какво е това?- попита Клеър и погледна неразбиращо към стоящият пред нея Брадли.
Той седна върху мекия матрак на леглото и ú даде знак да се приближи.
- М-моля те, н-недей... - проплака ужасено девойката, разбрала погрешно поканата му.
Младежът подразбра объркването ú и вдигна ръце пред гърдите си, показвайки, че не ú желае злото.
- Казах ти, че не заслужаваш живота на бездомник. Възнамерявам да се погрижа за теб, докато не си стъпиш на краката. Това е новата ти стая, моята е в съседство, а тук - той стана и посочи кафявата врата от дясната страна на леглото. - е банята ти.
За пръв в живота си Клеър се почувства поне малко сигурно. Все още му нямаше пълно доверие, но това, което той правеше за нея, ако нямаше задни помисли, беше много мило.
- Е, сега ще те оставя да си поминеш. - предложи Брад и се насочи към вратата. - Чувствай се като у дома си.
- Почакай! - спря го момичето. Той се обърна и тя продължи. - Благодаря!
- Няма за какво. - усмихна се чаровно къдрокосото момче и затвори вратата на стаята след себе си.