Хари Стайлс, който те обича

     I ЧАСТ

ака както Луи не разбра защо костенурката надпреварила заека в онази приказка, която четеше, когато беше на седем, така той не разбра защо господин Щимдт го повика толкова рано на работа, и то в съботен ден. Той, разбира се, закъсня, защото едва бе отворил очи, когато получи онова повикване от шефа си, устата му миришеше на рибешки вътрешности и бе затрил ключовете за автомобила си. Наложи му се да хване автобуса и да пие безвкусно кафе за един долар от машината на спирката. 

     На входа на голямата сграда не го посрещнаха, но той не се учуди, защото кой по дяволите идва на работа в почивен ден?! „Аз, очевидно” – помисли си Луи и се ухили на себе си. Не беше облечен подобаващо – сива долница, която успя да изрови от купа с дрехи и бяла тениска, която определено не беше прана скоро. Надяваше се, че няма да умъртви никой с дъха си и все пак потърси из джобовете си за някой скътан ментов бонбон. Но уви – откри само някакво листче с телефонен номер и името „Даниел”, което не му говореше нищо. Луи хвърли хартията нехайно настрани и влезе в сградата, през фоайето и директно в асансьора.

     След краткото пътуване до седмия и последен етаж, Луи слезе с пластмасова чаша кафе в ръка и ужасна прическа. Насочи се към кабинета в края на коридора и се срещна с дървена врата. Дори не си направи труда да почука, когато от другата страна някой отвори рязко и младежа се запозна лице в лице с не-толкова-доволния-и-усмихнат господин Щефан Щимдт, по-известен като човека, който плаща на Луи да пише книги и спонсорира писателската му кариера. Щефан беше тридесет и четири годишен мъж, женен за нимфоманка и с две деца-особняци. Луи разбираше, че живота му не бе розов, но господин Щимдт намираше лечение срещу тъгата си точно на онова голямо бюро, със секретарката. 

     Мъжът хвана Луи за вече омачканата тениска и го дръпна в кабинета. Бързо се настани на високия си кожен стол и направи знак на Луи да се разположи на креслото от другата страна на скъпото бюро. Томлинсън, като послушно кутре бързо зае мястото си и зачака да чуе каквото има да чува.

     – Разочарован съм, Томлинсън! – изригна господин Щимдт и размаха ръце във въздуха. – Какво се случва с теб? 
     И Луи се усмихна на себе си, защото и той нямаше отговор на този въпрос. 
     – Знам, че сте ядосан, но не зависи от мен. Не аз избирам дали да пиша добре или не – обясни Луи, но шефът му не промени дори мускулче от лицето си, а продължи да се взира все така ядосано в младия писател. 
     – Не, Томлинсън, чуй ме! Аз ти плащам, не за да си добър, а за да ти съвършен! Не ме интересуват ти и твоите претенции, а още по-малко искам да чувам извиненията ти как нямаш вдъхновение и такива бабини деветини. 
     – Съжалявам, господин–
     – Комисията не хареса последната ти идея.
     – Какво?! Но тя е идеална! Проблемите на децата на двадесет и първи век са актуални напоследък.
     – Така е, но ти не си психолог, ти си писател. Пишеш за любов, приключения и други такива глупости. Хората очакват от теб всичко, а ти не им даваш нищо. 
     – Обещавам, че няма да се бавя повече и ще се постарая да се върна към задълженията си. – обеща Луи и се усмихна извинително.
     Господин Щимдт въздъхна. Той бе наясно с факта, че Луи бе изключително ценен и не би могъл да си позволи да го загуби.
     – Имаш три месеца да напишеш роман. Не искам да чувам никакви оправдания. Ще пишеш денонощно и накрая, когато го завършиш, ще го представим на комисията, а те ще решат дали ще продължиш да работиш за нас. – Томлинсън кимна, а Щефан се загледа през големия прозорец. – Хайде, свободен си.

     Луи измрънка едно пресилено „лек ден” и се насочи към изхода, когато бе спрян от вече спокойния си шеф: Почети малко мейли от почитатели. Със сигурност ще ти дадат вдъхновение.

ll ЧАСТ

     Луи изрита обувките си и лакатушейки се завлече до кухнята, където се захвана да си прави истинско кафе. Вкусът на онази гнусна смес от вода и захар бе пропила в езика му и той се нуждаеше от нещо освежаващо. Денят на девети декември беше ужасен за него – първо получи непредвидено събуждане по телефона, а после шефа му поднесе новина, че е на прага на уволнение. След това някакъв джебчия в автобуса задигна няколко долара от джоба му, които бяха предвидени да се разплати за превоза. Бе свален от градския транспорт и бе принуден да върви пеша до дома си. И ако не друго, то този ден бе най-ужасният в историята на ужасните дни. А часът бе едва 11:30. 
     Луи реши за първи път в живота си да послуша някого. Той се замъкна до стаята си и се просна на леглото. Вместо да поспи, Луи положи компютъра си в скута и облегна гръб в таблата на леглото си. Отвори пощенската си кутия и осъзна, че никога не бе правил това, което много известни хора правят: Луи никога не бе чел писма от почитателите и читателите си. Той не се срещаше, не се снимаше с тях, не подписваше книгите си. Знаеше, че има хора, които го обичаха заради таланта му, но никога не бе искал да общува с тях. Отвори пощата си – 1246 неотворени писма. Списъкът се отвори през очите му и Луи видя, че последното писмо му бе пратено само преди няколко секунди. Вероятно подателят все още бе на мястото си. 

От: harrystyles92@yahoo.com
Тема: най-ужасният ден в живота ми
09.12.2015. 11:47 

     Луи се поинтересува кой точно споделя мъката му в един и същи ден.

     „Скъпи Луи Томлинсън

     Ще е крайно неучтиво от моя страна да не започна писмото си с „как си” или „как мина деня ти” – едва ли знаеш, но винаги го правя. Но днес ще започна направо със себе си. Днес Джема ме събуди точно в 09:00 – както ѝ бях заръчал. Подготвих се, облякох си синия пуловер, за който ти разказах онзи ден. Закусих и излязох с току що измитата си кола. Слушах любимата ти песен по пътя – „Wicked games”, за да ми напомни за теб и да се отърва от притеснението. Помогна ми, донякъде. Стигнах в залата (навреме), Моли ми помогна за косата и седнах да изчакам реда си да изляза на сцената. Не мина много време и ме повикаха. Пъхнах листовете в папката си (синя, за да се досетя за очите ти) и излязох на сцената. Всички бяха там, Луи. Всички очи гледаха мен, а аз треперех. Не успях да обеля и дума при вида на онези втренчени погледи. Гледах текста върху белите листа и просто заплаках, защото ми напомняше толкова много на теб. И те се смееха, Луи. Смееха се под носа ми, сочеха ме и шушукаха. Не издържах на напрежението, сълзите рукнаха и аз паднах на сцената пред всички. Моли изтича да ми помогне и да ме успокои, но аз не бях наред, защото провалих нещото, което чаках от толкова време. Подготвях се за това публично четене от месеци и ти описвах най-подробно всеки детайл от репетицията си. 
Иска ми се да бях като теб. Ти пишеш божествено и не се срамуваш да показваш таланта си пред стотици хиляди хора. А аз, един глупак, който няма смелостта да изрече една думичка пред тълпа от непознати зрители. 
После се сетих за теб и вече бях добре. Казах на Моли, че този месец имаш рожден ден, а тя ми даде прекрасна идея за подарък. Ще ти изпратя нещо и за Коледа, разбира се. 
А сега, Луи Томлинсън, как мина твоя ден?

– Хари Стайлс, който те обича хх :)

П.С. Това е сто и петдесетият ми имейл към теб. Честита годишнина, предполагам.”

     И за пръв път за последните няколко години, Луи искаше да отговори на това момче.

От: louist91@gmail.com
Тема: [липсва тема]
09.12.2015. 12:02

     „Господин Хари Стайлс,
     Бихте ли ми дали някакъв профил в социална мрежа, за да мога да се свържа с Вас? Ще ме направите изключително щастлив, ако приемете да отделите малко от свободното си време, за да поговорим на чаша чай някой следобед. Приятен ден!”

     Ала Луи имаше задни мисли, пишейки тези няколко реда, а Хари Стайлс не умееше да чете между думите.