Тъмнина...и още тъмнина.
Не виждах нищо. Само леката светлина на телефона ми, която светеше всеки път, когато телефонът ми се зареждаше. Явно беше сутрин и тъкмо бях станала. Станах рязко и ми се зави свят. Ходех като пияна и не се изненадвах. Всеки път като ходех в тъмното бях като дезориентирана. Някак си се добрах до телефона и успях да видя колко беше часът. 8:00?! Часовете ми започваха след 10 минути, а аз още не бях станала. Как можех да се доверя на нашите. Хем знаех че са забравани, но им се доверих.
Вдигнах щорите в стаята ми и слънчевата светлина навлезе като неканен гост. Бях привикнала със тъмнимата в стаята и сега заради светлината не можех да си отворя очите.
Слязох надолу по стълбите като ламя. Дървеното стълбище скърцаше под натиска на теглото ми. Да, тренирах волейбол, но краката ми си бяха доста дебелички. И само аз го виждах. Всички ми казваха нещо от сорта на Искам да имам твоето тяло. Хей всички, давам ви го, стига да ми осигурите някое по-хубаво.
Шоколадът е моят наркотик. Обожавам го. Имам чувството, че всеки път като видех шоколад зениците ми се превръщаха в две огромни червени сърца. Нищо чудно да беше така. Даже, ако бях в стая с момче със плоско тяло и хубава коремна преса и шоколадов фонтан, бих се направила на свиня със течния шоколад от фонтана. И за да не се изкушавам да ям повече от едно блокче шоколад, гледах снимки на моделите на Victoria Secret. Това ми беше нещо като стимул.
Влязох в кухнята с гръм и трясък. Мама седеше и пиеше сутрешния си чай и ядеше бисквити, типично за великобританците. Баща ми, той както всяка сутрин четеше вестника. Не можех да разбера защо го четеше, като неговата дарба му позволяваше да знае какво ще се случи всеки ден. Тоест знаеше всички новини от деня. Може би за удовлетворяваше докато ги четеше.
-Мамо?! Татко?!-извиках се аз. Те ме погледнаха странно. Явно в косата ми отново се беше залепила лепенката, която слагах на носа си за черните точки. Всяка сутрин отлепях по една такава от косата си- Защо не ме събудихте? Ще закъснея!
Извадих маслото от хладилника. Препекох набързо филийките на тостера. Бяха толкова врели, че изпуснах едната. Явно трябваше да се заситя само с едната.
Родителите ми продължаваха да не говорят. Изнервях се на спокойствието им, че аз закъснявам. Намазах филийките и ги залепих една за друга, след това ги пъхнах в найлонка.
-Още ли сте ми родители?-попитах саркастично. Нямаше как да се откажат от мен. Имах чувството, че съм невидима или дух. Продължаваха да правят същото. Все едно никога не съм влизала в стаята.
-Добре тогава! Днес ще отида да си направя татуировка и пиърсинг в метъл клуба!-усмихнах се аз. Знаех, че няма как да не реагират на това. И бях права.
-Ооо! Много се лъжеш госпожичке!- извика ми мама. Тя беше тридесет и осем годишна жена. Косата и бе тъмно червена, а пъстрите ѝ очи проблясваха от светлината на сутрешното слънце, което прокарваше своите лъчи през прозореца.
Какво ги прихващаше тази сутрин. Какво ѝ беше различното?
-Кажете ми какво става? Защо се правите, че не съществувам?- най-после реших да ги попитам
Двамата се спогледаха разочаровани. Сигурно нещо бях направила погрешно. Естествено, че аз бях причината. Не се случва за първи път. И то при всеки път, аз бях причината двамата да се споглеждат така
-Отново си надвишила лимита на съобщения и обаждания и сметката ти за телефона е по-висока и от миналия месец.-мама почервеня.-А миналия месец също ги беше надвишила с около 100 паунда.
-А! Това ли. -казах, като че ли беше нещо маловажно. Реших, че така можех да смекча ситуацията. Уви, не стана.
-До кога смяташ, че ще ти плащаме сметките-нападна ме нервно баща ми. Той бе на 40 години, но годините изобщо не му личаха. Хората му даваха най- много 35. Неговата коса, пък бе руса, а очите му сини. Ето от кой ги бях наследила.
Да, той имаше пълното право да ми се сърди, защото действително той изкарваше парите в семейството и плащаше сметките. Но пък не можех да го оставя да ме напада така. Имах намерението да се защитавам.
-Стига сте се правили на бедни хора. Не сме чак толкова богати, колкото Алекс, но все пак имаме възможности.-май не трябваше да го казвам. Те побесняха.
-Брат ти също има нужда от пари. По-малък е, но трябва да се грижим и за него.- каза вече успокоена майка ми. Тя ме погледна със студените си очи.-С баща ти решихме! Това лято започваш работа! Точка!
Всякаш бомба гръмна в главата ми
-Какво?!
-Да, правилно чу. Чичо ти Фред ти е избрал няколко работи и ти имаш шанса да си избереш, която ти се стори най- интересна и най-подходяща за теб- осведоми ме мама
Нямах намерение да се примирявам с това. Тъкмо бях планирала почивката в Лос Анджелис с Алекс и Уенди. Бяхме резервирали билети и хотел даже. А сега трябваше да я отменям.
Не, няма да правя това.
-За бога, мамо. Кой тийнейджър на днешно време ходи на работа и си плаща сметката за телефона. - Защитих се. Действително не познавах човек, на моята възраст, който работи.
Майка ми изпъна пръстите си на дясната ръка и започна да брои:
-Братовчедка ти Тереза, другата ти браговчедка Ейнджъл. Приятелят ти Алекс, Уенди, Мисти....- тук я спрях.
-За Ейнджъл и Алекс не се брои, защото Ейнджъл е певица, а Алекс е зубър и е доброволец в библиотеката и им харесва това, което правят- мама сложи ръцете си на бедрата и ме погледна с „онзи" поглед.-
-Добре...добре...разбрах. Но няма да почвам работа. Вече съм се разбрала с Алекс и Уенди да ходим в Лос Анджелис. Вече всичко е платено и запазено. Не мога да се откажа.- надявах се този опит да бъде успешен. Работа! Никакъв шанс. Днес е последният учебен ден и започва лятото. Обикновените деца ще се забавляват, а аз трябва да вися на работа.
-Оуу! Тогава по-добре за мен. Няма да ми се налага да плащам четвърта сметка за телефон. Улесняваш ме.-тя ме погледна и се фръцна леко, като седна отново на масата и продължи с изнервящото пиене на чай.
Дори не го обмислих и веднага тръгнах да казвам решението си. Не можех са повярвам, че го правех.
-Добре! Приемам! Какви са предложенията?- бях готова да се разрева, като бебето на съседите, което плаче всяка вечер и не ме оставя да спя.
Мама и татко си хвърлиха по един самодоволен поглед. Не можех да повярвам! Но нямах друг избор. Имах някакви скътани пари, дадени на мен от бабите ми. Но те щяха да ми стигнат само за тази сметка. Нямах избор.
-Фред ще идва на гости довечера и ще ти го покаже.-тя остави чая си на купичката- А сега се оправяй... Закъсня за първия час, но за втория ще отидеш, не се залъгвай.
Рано сутрин, вместо да съм ведра и да започна деня си с усмивка, за да може да е приятен и изпълнен с още много усмивки, аз го започнах с физиономията на изкъпан мопс.
-О, и Бела, няма да мога да те закарам. Вземи колата и отиди сама- Може би деня не вървеше толкова зле, все пак колата я взехме миналата седмица, чисто нова и е една от тези, които карат пичовете по филмите. А и нямам търпение да видя физиономиите на всички в училище като ме видят да се возя в тоя звяр.- А, и вземи брат си. Първият му час е свободен, затова трябва да отиде за втори.- Сериозно?! Можеше ли да стане по-зле?
-Добре!- казах, като излязох омърлушена през кухненската врата.
Преди да отида да събудя досадния си брат се огледах в огледалото в антрето. Разреших дългата си руса коса с четка и си сложих малко от червилото на мама. Огледах се още веднъж, за да се уверя че всичко по лицето и тялото ми е наред- не съм надебеляла, нито ми е излязла пъпка.
Супер съм!- помислих си с усмивка на лицето ми
Качих се на втория етаж, където бяха моята стая и тази на брат ми. Застанах на прага на стаята на брат ми и се зачудих дали да почукам, но реших, че не е нужно да проявявам такива любезности. Като влязох веднага стъпих върху една от количките му.
-Охх!- извиках, защото много ме заболя. Наведнах се, взех играчката и я метнах през отворения прозорец в стаята му.
-Джош,ставай!- той отвори едното си око и се престори, че все още спи.-Хайде! Нямам време за глупости! И без това денят ми вече е пречукан.- той продължаваше да се преструва. Охоо, не знаеше с кого се забърква.
Отидох в банята и взех първия леген, който зърнах. Напълних го със ледено студена вода и го занесох в стаята на Джош. Мисля, че се досещате какво бях напът да направя.
Хванах легена за дръжките и поех тежестта му и излях цялата студена вода отгоре му.
Той веднага стана и ме погледна злобно. Стана ми смешно, защото, винаги когато малките деца ставаха ядосани, правеха онези сладки, но в същото време смешни физиономии. Настроението ми се подобри. Дано не стане нещо лошо, та да го развали отново.
-Добро утро, Джош! Надявам се да си спал добре. А сега ставай и се оправяй по най-бързия начин, защото аз ще те карам до училище, а закъснявам. Така че хайде, живо!-Плеснах с ръце аз
~~
-Голяма си празноглавка, Бела! Сега ще се разболея.- изпъшка брат ми като се намръщи и скръсти ръце. Седяхме в колата, напът за училище, а брат ми беше зяпнал някъде по къщите на един от богатите квартали в Лондон.
-Недей да ми ги разправяш тези! Спомняш ли си една зима, когато влезе в басейна в задния двор. Просто защото ти беше любопитно какво ли щеше да стане.- припомних му аз. Тогава той е влязъл в басейна и е стоял целия следобед там. Когато се прибрах от училище и го видях се побърках. Мама и татко го бяха оставили на мен да го нагледжам.-Та сега от един леден леген и то по време на лятото нищо ти няма. Само леко разхлаждане.
Той ме погледна
-Стига! -явно не му стискаше, че аз печелех словесната битка. Две на нула за мен.
Започна любимата ми песен и аз увеличих звука. Както винаги започнах да пея и танцувам. Беше грубо да кажа, че танцувах, защото бях седнала и шофирах, но беше нещо от този род.
Брат ми протегна ръката си към копчето за намаляване на звука. Завъртя го и звука намаля до минимума.
-Хей, какво правиш?- извиках- Това е любимата ми песен.
Джош се озъби
-А на мен не ми пука.-изсъска през зъби- Вместо да напрягаш гласните си струни, карай колата, защото ще закъснееш за втория час- направи ми знак да си гледам пътя.
Много ме дразнеше като използваше научни термини, за отговор. Въобще не учеше, но знаеше това от мен. Постоянно му го повтарях. Сега използваше тях срещу мен. Както му се вика, с моите камъни по моята глава.
Аз отново понечих да увелича, но той ме плесна по ръката.
-Ауч! Заболя ме. -откъде извади тая сила.
Той извади ноктите си и каза:
-Следващия път ще те одера жива, ако се пробваш. - същински дявол. Големите нокти също го доказваха.
Направих гримаса:
-Илл...от колко време не си си рязал ноктите.- мисля че си повърнах в устата- Има толкова много мръсотия между тях.
Джошуа, да това е пълното му име, ми подари още една измъчена усмивка. Но долавях и малко искреност в нея.
-От достатъчно дълго, че да мога да пробия кожата ти само с едно драсване- той прибра животинските се нокти.-Предупредих те!
Аз го погледнах и присвих очи.
-Въобще не завиждам на сродната ти душа. - пернах го по челото. Слабото му място- Ще има най-отвратителния мъж в цялото савантско общество. Чакай! Не! В цялата необятна вселена. Дори и клошарите спазват по-добра хигиена от теб.
-Не ме ласкай! Аз пък не завиждам на твоята сродна душа. Той пък ще има най-мъжествената жена. Като чуе, че хъркаш по-силно от него, ще настоява да спите в отделни стаи. Даже, от срам, няма да кани гости у вас.-отвърна на атаката ми той. Радваше се , защото бяхме вече две на едно. Нямаше да го пусна да ме настигне в резултата.
Реших да настоявам да увелича музиката. Увеличих в до максимума, а той понечи да ме одере, но този път аз го плеснах. След това ръката ми пареше. Не си представях как му е на него. Беше готов да се разплаче миличкия.
Нямах намерение да се извинявам. За тези свои 10 години живот, той отрови живота ми и тези години ми се сториха около 50. А пък и не трябваше да се оплаква, родителите ми му позволяваха всичко. Каквото поискаше го имаше на секундата. Нищо че майка ми твъдеше обратното.
Забелязах с периферията си, че Джош вади шишето си с вода от раницата. Веднага се сетих какви му бяха намеренията. Не съм раснала в саксия. Знам го от доста време и ми бе ясен като бял ден. Всеки ход, който решаваше да предприеме, аз го разбирах за части от секундата. Искаше да ме намокри, явно да си отмъсти за по-рано. Но явно бе забравил каква е дарбата ми.
Той отвори шишенцето и мигновено запрати съдържанието му към мен. Аз реагирах светкавично бързо и вдигнах показалеца на лявата си ръка. Впрегнах силата си и водата спря във въздуха. Джош въздъхна и се хвана за главата.
Завъртях пръста си и водата се разнесе като спирала във въздуха. Ако мислите, че това е уникално, трябва видите какво правех, докато си взимах вана. Братчето ми се отнесе по номерата, които изпълнявах с водата, защото не забеляза, че я бях запратила срещу него. Тя се пльосна право в бледото му лице и намокри дългата му коса. Не можах да се сдържа и избухнах в смях.
-За втори път днес- продължавах с кикотенето- Май ще ти върви по вода днес.
-Просто карай!- назъби се насреща ми.
Новината за работата, която трябваше да започна, се беше изпларила от мозъка ми. Вече не ми се струваше толкова зле. Сигурно беше, заради това забавно, така да се каже, сборичкване между мен и брат ми.
-Не можеш ли да останеш поне за минута сериозна?- попита той вече подразнен от смеха ми.
Аз вдигнах ръка и поздравих както при военните:
-Съжалявам, млади господин Кемпбел, но ще трябва да се примирите, ако не искате да ходите пеша. А сега се насладете на остатъка от пътуването.- така му показах, че серизността ми беше останала някъде по шосето, заедно с надеждите ми за безгрижното лято.
Той затвори очи и затърка слепоочията си. Можех да се закълна, че си казваше наум „Господи, спаси ме от тази откачалка".
~~
-Хайде, малчо! Слизай!- наредих на брат си- Дестинацията е достигната.
Той завъртя очи
-Сериозно ли продължаваш да го правиш?
Кимнах.
-Ами спри! Дразнещо е!- каза ми с пискливия си глас Джош. След това слезе от колата.-Чао! -помаха ми.
-Джош, чакай, трябва да те изпратя до стаята- грабнах чантата си, затръшнах вратата, натиснах копчето за заключване на ключовете и колата изпюка- Джош, почакай ме, де!- тичах внимателно, защото бях на токчета. Ако се пребиех, щях да стана на посмешище пред цялото училище.
Както тичах внимателно и си гледах в краката изведнъж усетих болка в краката си и задната част на главата. Като че ли асфалтът се беше вдигнал нагоре, за да ме удари. Уви, не беше така, бях паднала. Много благодаря, брат ми.
Почувствах остра болка и на челото си. Пипнах се още веднъж на мястото, където ме болеше. Беше грешен подход, защото ме заболя повече. Супер, синица, и то на челото, където ще е на показ. Сега хората вместо да гледат в лицето ми щяха да се взират в неприятното синьо петно, което така удобно се беше настанило на челото ми. Дано коректора ми да можеше да я прикрие.
Пригладих русата си коса и се опитах да се изправя. Една ръка се появи като изневиделица и ми предложи помощ. Аз поех ръката и се изправих. Ръката беше мъжка, защото усетих силата ѝ, когато ме издърпа.
Погледнах лицето на момчето. Знаех си, че ръката му ми е позната. Защо точно той от цялото училище трябваше да става свидетел на изцепката ми?
Човекът, който ми бе помогнал беше Себастиян. Едно от плейбойчетата на гимназия Greenwood. Кафявите му очи се бяха втренчили в мен, а аз изкушавах се да не прокарам пръсти през черната му коса.
Като може би подразбирате, аз го харесвах. И не бях единствената. Мога да се закълна, че 90% от момичетата в тази сграда имаха толкова мръсни фантазии за него.
Забелязах, че учениците, които идват откъм гърба ми се смеят и сочат нещо зад мен. Да не би да имаше някой зад мен, или нещо на което се присмиваха?
Отне ми около 2 минути да разбера, че досега беше валяло и пода беше кален и съучениците ми сочеха и се смееха на мен. А тъкмо реших, че е време да облека новата си бяла блуза. Не трябваше да прикривам само синината на главата си, а и голямото кално петно на горнището ми, което щеше да е много трудно.
Явно деня щеше да се редува от лоши и добри моменти. Сега очаквах нещо хубаво да ме сполети.
-Хей, добре ли си?- попита ме загрижено Себ. Изчервих се. Виждах, че ме харесва, но не можех да си позволя лукса да се хвърля в прегръдките му и да го разцелувам, както другите момичета биха направили на мое място. При савантите е различно. Те трябва да чакат своята сродна душа, дори ако това отнеме цял живот. Тяхната сродна душа беше човека отреден само и единствено за тях. Само малцина нарушаваха правилата и се женеха за друг. Единствения савант, който познавам и не е омъжена за сродната си душа, бе майката на Мисти. Нейната дарба беше да вижда през предметите. Такава беше и дарбата на брат ми.
-Добре съм! А сега трябва да настигна брат си. Извинявай!- оправдах се, за да не се потдада на изкушението да не го разцелувам.
-Чакай!- той застана на пътя ми- Довечера са летните танци, та се чудех дали искаш да те придружа и....- ето тук се изчервих. Хубавото нещо тъкмо се случи.
Това можех да си го позволя. Тъкмо щях да се разкрещя и да приема, когато брат ми дойде и....
-Не си прави труда, момко! Тя пръцка на сън и всеки ден се бръсне под мишниците.- Ах този малък, непотребен дявол. Червеният цвят, който бузите ми бяха придобили, премина в друг нюанс. Не можех да преценя дали е от гняв или срам.
Себастиян също се изчерви. Беше го срам, че ме е поканил. Лелеле...щях да убия брат си. Как можа?! След това красавеца се обърна и тръгна да влиза в училището. Преди да влезе се обърна и каза:
-Ще се чуем! Става ли?- дори не изчака отговора ми. Влезе през врата и я остави сама да се затвори. Беше ми пределно ясно, че няма да се обади.
Преместих погледа си към Джош. Зениците ми се разшириха, цялото ми лице стана червено, този път беше ясно, че е от гняв. Ушите ми буквално пушеха.
Посегнах към брат си и реших да го хвана, за да използвам дарбата си и да го намокря, за трети път днес, но имаше прекалено много хора, а не трябваше да се разкривам. За това го хванах за ухото и го проведох към сградата.
-Ау....ау....ау...ау...ау- хленчеше той. Заслужаваше си го.-Престани! Боли ме!
-Престани да охкаш и ще те дърпам по-слабо. -той ме послуша. Не го очаквах. Дръпнах го по-силно.
-Ауууу! Каза, че ще ме дърпаш по-слабо.-оплака се той
-И ти обещаваш много неща, но не ги изпълняваш, нали?!-изсъсках му чрез стиснати зъби.-Сега върви и се заклевам, ако още веднъж ми се мернеш пред очите днес, ще те убия с голи ръце.
Той се засмя снизходително
-Не смееш.
-Охоо! Само гледай. - аз отново стиснах зъби, за да демонстрирам злоба и стиснах ръката си. Водата в мивките до нас започна да кипи- Виждаш ли? Това може да се случи и с водата в твоя организъм.
Той дори не ме погледна преди да прелети през коридора. Не забелязах кога се е качил на втория етаж, толкова бърз беше.
Продължих по коридора и отидох до шкафчетата. Стигнах моето. Набрах комбинацията и то се отвори. Зарових главата си вътре в него. Децата продължаваха да ми се смеят. Чух че някой се прокрадна зад мен
-Хей- каза някакво момче- с кой се натиска в това дъждовно време. -обърнах се, бях сгрешила бяха двойка. Джесика и Джон. Естествено, Джон не можеше да премине без своя остроумен коментар. Той-звездата на футболния отбор, а тя- главната мажоретка.
-С най-големия късметлия на планетата. А и сигурно тази, с която те видях вчера е останала много разочарована.- надвих го
Джесика ококори очи. Стоях и се наслаждавах на театъра, който се разиграваше пред очите ми.
-Какво? Каза ми, че отиваш до бара със Джонатан и Тайлър! - каза Джесика изненадана
Джон се притесни и очите му зашариха.
-Така и беше...Бела сигурно е видяла някой друг, който прилича на мен. - нямаше да му се размине толкова лесно.
-Така ли. Хммм. -потърках брадичката си.-Стори ми се, че си ти от снимката, която момичето, с което си бил вчера, ми изпрати.- зарових в телефона си. Когато намерих търсената снимка, обърнах екрана на мобилния си към Джесика. Снимката беше на Джон и въпросното момиче как правят онова в неговото легло.
Тя се обърна мигновено и му зашлеви шамар. Отпечатъка от ръката ѝ стоеше на лявата му буза. Засмях се, като прилично сложих ръка на устата си.
-Ние сме дотук!-рече гневно Джесика и тръгна към останалите си приятелки мажоретки към шкафчетата в съседния коридор.
-Късаш ли с мен, Джес?- промълви жално Джон.
-Не! Каня те довечера у нас! Естествено, че те зарязвам- извика Джесика. Вече не само аз, а цялото училище стана публика на сценката между двамата.
Момчето стоеше през мен и не знаеше какво да каже. Държеше бузата си там, където Джесика го бе ударила.
Не се притеснявайте, не съм развалила нищо. Той въобще не държеше на нея. Всяка вечер беше с различна и само самохвалстваше пред приятелите си, които се водеха мъжкарите на гимназията.
Той се обърна към мен, сочейки ме с пръст. Очите му издаваха, че бях събудила гнева в него.
-Не сме свършили, Кемпбел.- говореше на мен, след което си тръгна и се опита да догони бившата си.
Аз вдигнах ръце във въздуха и се престорих, че ме е страх. След това изругах, но не е прилично да ви споделям какво точно, затова продължавам.
-Бела, тук! Ехо!- чувах някого да вика името ми. Не можех да видя кой е заради голямата опашка от ученици. Видях някакво момиченце да подскача най- отзад. Не ми отне много, за да осъзная, че това в Уенди. Отново по-високите я бяха набутали най-отзад. Но кой може да я вини. Беше много ниска за възрастта си. А и слабичка! Хората буквално си я подмятаха като волейболна топка.
-Уенди! Отново ли?- изпъшках
Отидох до нея. Тя посочи най-горния рафт на училищното си шкафче.
-Защо слагаш нещата си там, като не можеш да ги достигнеш?-попитах я съвсем сериозно. Аз бях щъркела на групата. Винаги, когато Алекс и Уенди не можеха да достигнат нещо в магазина, аз трябваше да го взема. В повечето случаи за помощ ме викаше Уенди.
-Ами, защото нямам място. А и Кевин ми помага да ги сложа там. Много е мил, нали!- усмихна се и погледа и заигра. - Но го няма днес- тя каза разочаровано.
-Той кога е роден?-поинтересувах се
-На 29 декември, защо?
-А ти си на 27 януари! Дори той да имаше дарба, датата му на раждане е твърде далече от твоята, извинявай, но просто няма как да ти е сродна душа.
Уенди се смръщи:
-Мислиш ли, че не знам. Просто го харесвам- протегнах ръката си и взех тетрадките ѝ. След това ѝ ги подадох.- Понякога тази моя дарба да виждам какво се е случвало на дадено място и също така какво му е бъдещето въобще не ми върши работа.
Погледнах я загрижено
-Недей! Защото ти си надарена. Всички тези хора тук само биха могли да си мечтаят за такава дарба -усмихнах се- Ти си специална!
Тя отвърна глава и затвори шкафчето си. Розовият ѝ кичур си личеше в кафявата ѝ коса.
Надявах се тази моя реч, да я беше вразумила поне малко.
Отново се обърна към мен.
-Права си!
От някъде се домъкна и Алекс, момчето в групата.
-Господин Уилан! Как беше днес в началното училище. Слушаха ли те децата- попитах го аз подигравателни , като разтревожен класен ръководител на 3 клас.
-Децата бяха супер. Не гъкнаха дори- той се похвали, оправяйки вратовръзката си. Алекс Уилан, братовчедът на знаменитата Самър Уилан. Самър и Алекс бяха близки. Разменяха си книги, защото и двамата ги обожаваха, зубъри, Самър му помагаше с домашните му. Не че той не можеше сам да си ги пише. Миналата година тя се върна от опасна мисия в Афганистан, където Виктор Бенедикт, последният от семейството седми брат, намери своята сродна душа. Нейното име е Атуса Науаби.
Ейнджъл, моята братовчедка, и Самър, братовчедката на Алекс, са най- добри приятелки, заеднo с Мисти.
Мисти няма братовчеди. Даже Ейнджъл ми казваше, че съдбата нарочно е събрала мен и Алекс да бъдем най- добри приятели, заедно с Уенди.
-Хайде, ще закъснеем за час- обади се Уенди, чула звънеца за влизане в час.
Алекс сбърчи нос
-Имаме биология.- изглеждаше натъжен.-Гадост!
Наклоних глава
-Защо? Мислех, че я харесваш!- странно, не го беше споменавал преди.
-Предмета да. Кабинетът не!- взе от шкафчето си тетрадките- някои насекоми от бурканите не са мъртви. И ми говорят- ето какъв бил проблемът. Дарбата на Алекс бе свързана с природата. Можеше да общува със всичко- животни, вода, дървета, цветя. А и също много добре се ориентира в гористи и пусти местности, благодарение на дарбата си.
Като че ли малко завиждах за дарбата му.
Той се усмихна. Белите му зъби се откриха. Много харесвах и косата му- леко руса и прилежно пригладена нагоре и настрани.
-Хайде!- той ни подкани, накланяйки главата си и косата му се разклати.
~~