Джон Уотсън не обичаше лятото, това бе пределно ясно.
След години прекарани в пропитите с кръв, сълзи и неимоверна печал афганистански пустини, Джон бе намразил горещия сезон обратно в Лондон. Слънцето печеше твърде ярко, ветровете духаха твърде силно, войната никога не приключваше и очите му виждаха неизбежна смърт навсякъде.
Топлината, която се издигаше от нагорещения асфалт и караше въздуха над него да трепти, донасяше със себе си спомени за празни погледи, писъци, последни думи, ален камуфлаж и пясък напоен с прясна кръв. Джон бе видял твърде много смърт през живота си, веднъж дори за малко сам да я преживее. Именно споменът за неприятното, сковаващо чувство на фаталност, когато бе прострелян в рамото, спираше пръста му от дръпването на спусъка в седмиците след пенсиониране му, когато нищо нямаше смисъл.
Джон Уотсън бе виждал твърде много смърт през живота си, но Шерлок Холмс бе виждал дори повече. Може би не винаги със собствените си очи, понякога дори не бе насилствена, често на хора, за които не го интересуваше. Детективът сякаш привличаше като с магнит опасността към себе си и често се измъкваше от ловките ѝ капани едва в последния момент.
Приятелството им бе странно, в най-буквалния и добър смисъл на думата. Още едва ден след като се запознаха, Джон вече бе убил човек заради него. Шерлок побърза да му върне услугата като му откупуваше време в градския басейн и като го измъкна от празничния огън в началото на ноември. Всеки около тях виждаше, че двамата съквартиранти имаха необичайна, дълбока връзка. Взаимоотношенията им не бяха като други, които деляха с дългогодишни приятели. За отрицателен период от време двамата бяха станали практически неразделни. Нагласяваха и променяха навиците и разбиранията си спрямо другия, правеха изключения само един за друг.
За никого не бе изненада, че Джон бе повече от съкрушен, когато Шерлок инсценира самоубийството си. В продължение на месеци той бе единствено черупка, фасада на предишния Джон, бледо подобие, движещо се на автопилот. Не след дълго Мери се появи в картинката и Джон така силно желаеше да повярва, че тя може да запълни появилата се празнина вътре в сърцето му. Че чувството, което едва гъделичкаше периферията на ума му наистина бе любов. И той повярва. За известно време тази негова вяра бе замъглила мисленето и зрението му. Когато най-накрая успя да се измъкне от влиянието на тази лъжовна любов, бе вече женен за Мери Елизабет Уотсън, бе закъснял. Нещо в нея го бе привлекло достатъчно силно, за да поиска да прекара вечността на човешкия живот, заедно с нея; нещо, което бе непонятно за доктора. Мери изглеждаше като типичната лондончанка. С изрусената си коса, сините си очи, средния си ръст и професията си на медицинска сестра, съпругата му приличаше на просто поредното лице в тълпата. Това не се вписваше в живота на Джон по никакъв начин. Пристрастеният към опастността и адреналина мъж не бе възможно да се задоволи с посредственост. Не би издържал да се събужда всяка сутрин до просто поредното лице в тълпата. Защо тогава на безимения пръст на лявата му ръка лъщеше брачна хълка досущ като тази на Мери? Отговорът дойде под формата на куршум в гърдите на очевидно не толкова мъртвия му най-добър приятел.
Джон нито забрави, нито прости на Мери за това. Шерлок твърдеше, че изстрелът бе точен до милиметър, като хирургична операция, но Джон знаеше, че това не бе така. Мери бе стреляла с една единствена цел: смърт. Смъртта на може би най-важния човек в живота на Джон. Човекът, който го бе спасил преди цялото това време и човекът, който продължаваше да го спасява всеки един ден с доза адреналин, опасност и причина за живот. Смъртта на най-добрият приятел на Джон, неговият кум и съквартирант.
Смъртта на Шерлок Холмс.
Но разбира се, Шерлок бе твърде необикновен, за да умре от нещо толкова предвидимо като изстрел в сърцето. Нещо в онзи негов невероятен ум бе преборило дори смъртта. Мисъл или желание по-силни от сигналите, които мозъкът му получаваше от мястото на раната. След шест минути без никакъв пулс, Шерлок бе стигнал повърхността на бурното море, която бе тънката линия между живота и смъртта, бе подал глава над нея и дробовете му поемаха тъй нужните глътки кислород.
Мери бе опитала да убие човек само за да избегне проблемите си. Не друг, а Шерлок, по причина, която само тя смяташе за логична. Знаеше, че, ако старият и новият ѝ начин на живот се срещнеха, всичко щеше да се обърка. Затова бе направила нещо непростимо, за да го избегне. Не заради Джон, а заради самата себе си.
Джон веднага прекрати всичко с нея. Тя беше едничкото обикновено нещо в живота на доктора. Затова я бе избрал, затова смяташе, че бе влюбен в нея. Подписаха документите за развод, Джон се върна на улица "Бейкър", а Мери напусна страната. Той не чу нищо от нея в продължение на месеци. Сякаш бившата му жена бе потънала вдън земя. Майкрофт бе проследил всяко нейно движение, вземайки предвид миналото ѝ на наемен убиец. Джон обаче отказваше да чуе и дума за това къде е или какво прави.
Една сутрин, след цяла нощ на преследвания и разпити, Майкрофт Холмс посети улица "Бейкър" номер 221 "Б" и донесе със себе си лоши новини.
Мери Морнстар бе родила момиче от Джон, което смяташе да остави изцяло на неговите грижи.
Земята сякаш се разтвори под краката на Джон. Той не желаеше да бъде баща, не бе планирал някога да стане такъв. Знаеше, че не би могъл да бъде достатъчно добър в отглеждането на дете, а сега му се налагаше да направи именно това. Начинът му на живот бе несъвместим с грижата за бебе по абсолютно всеки критерий. Госпожа Хъдсън го уверяваше, че ще се справи, че и тя ще му помага, но Джон знаеше, че най-разумното решение би било да остави дъщеря си в приют.
Понякога обаче най-разумното нещо не винаги бе най-удачно. Грижата за някого другиго бе в природата на Джон, затова бе станал доктор.
Независимо какво се бе въртяло в ума му до тогава, в момента, в който погледът на Джон попадна върху малката фигура, увита в жълто одеяло, той знаеше, че би направил всичко по силите си това дете да получи възможно най-добрите грижи. Не би повторил грешките на собствения си баща.