Една година по-рано:
Началото на новата учебна година е. Вивиан се разхожда по училищните коридори с най-добрата си приятелка Тереза.
- Какво ти е? - пита с тревога в гласа Тереза. Тя беше красиво момиче с кафяви очи, а дългата й кафява коса бе сплетена на плитка, носеше черни джинси и бяла тениска, които си бяха точно в нейн стил.
- Коя дата е днес!? - тъжно отговори тя.
- Днес? Мисля, че е...как можах да забравя, извинявай. - гузно отговори Тереза.
На тази дата точно преди месец Вивиан се раздели с майка си. Тя беше нейната най-добра приятелка, човекът, на когото можеше да каже всичко, на когото можеше да се довери, но нея вече я няма.
- Няма нищо. Опитвам се да ..да го преживя - каза Вивиан с огромна тъга в гласа. Тя отметна красивата си, кестенява коса назад. Всички гледаха към нея, може би, защото беше облечена в къса черна рокля по тялото, която привличаше погледите.
- Мисля, че е време да започнеш да се занимаваш с нещо различно и да не мислиш за случилото се.
- Може би си права.- отговори тя.
- Защо не се запишеш в спортния клуб? Харесваш спорта! - каза Тереза, докато чакаше приятелката си до шкафчето й.
- Не знам. Ще си помисля. - докато отговаряше тя, се блъсна в едно момче. Това беше Джон. Той е влюбен в нея от години, но тя така и не се заинтересова , може би защото просто не му вярваше. Вярно е, че Джон беше красив, русокос, със сини очи и здраво тяло, но той беше и едно от онези момчета, които искаха всичко и го получаваха, но не беше така и с Вивиан, навярно заради това той я искаше все по-силно и по-силно.
- Извинявай! - казват той. - Може би съдбата иска да ни каже нещо...- заяви той с усмивка, която дори не се опита да скрие.
- Не мисля така. Не се ли отказа вече? - раздразнено попита Вивиан.
- Не! И знаеш, че няма да се откажа, докато не получа онова, което искам, колкото и време да ми отнеме.
- Добре, продължавай да опитваш, но помни, че аз няма да бъда с теб, каквото и да правиш.- отговори тя нервно.
- Е, аз ще тръгвам. Ще се видим по-късно. - каза Джон самодоволно и уверено.
- Не, няма. Не се надявай. - отбеляза Вивиан и двете с Тереза тръгнаха към кабинета по английски.
- Какво беше това? - попита Тереза.
- Кое? - зачуди се Вивиан.
- Това с Джон!
- Кое с Джон? Нищо не е станало, той просто се блъсна в мен.
- Добре, щом казваш. Никога не си изглеждала така, когато говориш с него. - подсмихна се Тереза. - Обещай ми, че още днес ще отидеш в клуба, не го отлагай.
- Общевама ти. - каза Вивиан и се запътиха към кабинета по английски,
***
- Питър, аз тръгвам, ако искаш да дойдеш с мен, побързай! - прикани Бил - Питър. Бил е по-големият брат на Питър, чийто чар не оставаше незабелязан. Погледът му беше студен, а усмевка рядко се виждаше на лицето му, но въпреки това в излъчването му нямаше нищо лошо, напротив изглеждаше добър човек, какъвто и беше, въпреки че понякога може да бъде много избухлив.
- Идвам! Почакай да си взема сакът.
- Ще ходиш ли на тренировка днес? - попита Бил
- Защо мислиш, че си вземам нещата? - раздразнено отговори Питър, а кафявите му очи блестяха от вълнение. Първата седмица, в която се завръща на тренировки след възстановяването му от тежкият инцидент преди известно време. Питър беше облечен в сини джинси и черна тениска, а черната му коса, разрошена.
- Добре, добре. Много си докачлив рано сутрин. Аз днес няма да дойда. Ще прекарам малко време с Ерика. - отговори той и се запъти към вратата. - Много се радваш, че се връщаш, а?!
- Да, много ми липсваха, а и имам някакво странно чувство, сякаш ще се случи нещо хубаво. - доволната усмивка се показа на лицето на Питър. - Ще тръгваме ли вече, защото в противен случай ще закъснея?
- Тръгваме, тръгваме.
Тръгвайки двамата братя виждат Меридит - съседската дъщеря. Русокосото момиче ги видя и се усмихна.
- Хей, това не е ли Меридит? Момичето, което те харесва от не знам, от първи клас? - закачи се Бил
- Да, тя е. Имам чувството, че е обсебена от мен.
- Не е чувство, братле, но разбирам я. Ти много приличаш на мен, а да си кажа направо, аз не оставам незабелязан. - отбеляза закачливо Бил с усмивка, която стигна до ушите му.
- Това беше много скромно, но лгедай да не го казваш пред Ерика.
- Е, тук сме. Ще спра зад ъгъла, а ти върви. - каза Бил, изчаквайки брат си да излезе от колата и потегли към мястото, което си беше харесал.
В момента, в който Питър влиза в училището, най - добрият му приятел - Джим го поздрави.
- Какво става, братле? - попита Джим.
- Нищо специално. Днес ще дойдеш ли на тренировката?
- Да, сигурно, но нали знаеш, че...
- ...че си много зает и така нататък, и така нататък. - подигравателно отвърна Питър.
- Познаваш ме.
- Нямаш си представа какво знам за теб. - отговори с насмешка Питър. - Ще вървим ли? Имаме Математика, а знаеш, че тя не ни харесва особено.
- Мен може би не, но теб..има ли някой, който не те харесва, господин Перфектен? - изсмя се Джим.
- Хайде, тръгвай и не се обяснявай много. - Питър побутна Джим и двамата тръгнаха към кабинета по Математика.