– Разкажи ми за сънищата си.
– Не сънувам.
– Никога?
– Е, може би понякога, но са само кошмари...
– Добре, тогава бих искал да ми кажеш за тях. Разкажи ми за най-лошия кошмар, който някога си имала.
Тя спря. Даниел просто стоеше в същата позиция като преди няколко секунди и не каза и дума повече. Тя изглеждаше ужасена. Психологът я наблюдаваше съпричастно.
Г-н Стоунър, Джеймс Стоунър, бе четиридесет и пет годишен мъж, чиято работа е да помага на хора с психични проблеми. Роден в Дъблин, се бе преместил в Лийдс преди няколко години заради смъртта на съпругата си. Той не искаше да си спомня за нея всеки един ден до края на живота си, знаейки, че тя няма да бъде там за него в нито един от оставащите му дни. Дори изгори вещите ѝ и продаде къщата, където бяха живели в продължение на дванадесет години. Но не можеше да забрави как се запознаха – като студенти на един от рокконцертите в града им през лятото. И четири години по-късно се ожениха. Родиха им се две деца. Момчето – Джош Стоунър – почина в катастрофа на двадесет години. Докторите бяха казали, че ще се оправи и дори се подобряваше с всеки изминал ден. Но на 13 ноември 2014 година си отиде само седмица преди двадесет и първия му рожден ден и седмица след операцията.
Дъщерята, Анита Стоунър, бе студентка в университета Кеймбридж. Тя живееше в общежитие, но често се прибираше, за да види баща си в Лийдс. Почти всяка събота правеха барбекю за двучленното си семейство. Щеше да е страхотно, ако Патриша и Джош присъстваха също! Патриша бе името на красивата му съпруга. Някога той често й повтаряше, че тя е най-красивата жена на света и никой никога не би могъл да я замени...
След смъртта на най-близките му хора, Джеймс все още имаше воля за живот и не се предаваше дори и в най-трудните си моменти. Преди сполетялата го трагедия той бе професор по психология в Кеймбридж, но когато загуби половината си семейство, внезапно реши да помага по друг начин на хората и да променя живота им към добро. За целта се обърна към практиката. Преди това не знаеше колко много нещастници има по Земята. Не осъзнаваше колко много страдат хората, но когато съдбата го застигна, болката се настани в душата му завинаги. Думата „болка" не напускаше съзнанието му дори и за миг. Не му беше лесно да остане силен и да бъде опора на дъщеря си. Но някак успяваше, защото бе интелигентен човек и разбираше и нейната мъка...
Днес имаше среща с Даниел Симсън в кабинета си. Тя бе момиче на възрастта на Анита, чийто живот се бе превърнал в кошмар. Беше я попитал за сънищата ѝ, защото искаше да ѝ помогне. Все пак в това бе работата му, нали? Той можеше да я разбере – тя бе загубила родителите си, а не е лесно да се живее в самота...
– Пространство, изпълнено с мрак. Няма живи души. Мракът само внушава мъртви, безнадеждни или отчаяни образи. Няма цветове. Всичко е само и единствено в нюансите на сивото.
– Как се почувства, когато се събуди?
– Беззащитна.
Гласът ѝ бе дрезгав. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Джеймс предположи, че докато разказваше това, тя го изживяваше отново. Той можеше да си представи болката ѝ, но не можеше да я отнеме. Може би щеше да е много по-лесно да отнемеш болката от някого, но не бе възможно. Затова той я погледна в очите и просто каза:
– Всичко ще бъде наред, Дани! Ще минем през това и ще бъдеш добре. Но първо ще трябва да ми кажеш какво се случи в онази стая. Ще можеш ли?
Очите ѝ се разшириха при споменаването на стаята. Но определено беше „ЗА", защото вярваше в думите на г-н Стоунър. Не бе първото ѝ посещение тук. Затова чувстваше, че би било по-добре да му разкаже. Кой знае, може да се почувства по-добре, след като го сподели...
– Там беше сейфът на баща ми. Затворен. Аз, мама, татко и брат ми бяхме завързани здраво за столове. Имаше около петима мъже. Всички облечени в черно. Те имаха оръжия и... да... оръжия. Искаха нещо, но не помня какво. Може би комбинацията за сейфа? Искаха татко да им я каже. Той направи каквото поискаха. Каза им комбинацията. Каза им всичко. Те взеха това, за което бяха дошли, но въпреки това...
Тя отново спря и затвори очи. Сълзите се стекоха по бузите ѝ. Не можеше да се концентрира. Чувствата бяха по-силни от думите. Всичките тези спомени връхлетяха в съзнанието ѝ. Нямаше болка като тази.
– Даниел, знам, че ти е трудно, но моля те, опитай.
Тя избърса сълзите и погледна в очите на психолога с нейните мокри тъмносини, изпълнени с надежда, очи. Подсмъркна два пъти.
– Мога да ти помогна – продължаваше той. – Довери ми се!
Тя отвори уста, но думите не излязоха. Почувства се отново съкрушена и не знаеше как да започне изречението си. Тогава пак подсмъркна. Джеймс ѝ подаде носните кърпички от бюрото си. Тя избърса сълзите си и се загледа някъде далеч през прозореца срещу нея. Погледът ѝ бе празен и безизразен.
– Въпреки това пръснаха мозъка на баща ми по стените... А мама бе простреляна в гърдите. След това си тръгнаха. И нали знаеш... без медицинска помощ, прострелян в гърдите... не ти остава още много.
Единственото, което беше тя в момента, е – напълно контролирана. „Контрол!" – тази дума прозвуча няколко пъти като ехо в главата на г-н Стоунър. Докато Дани стоеше все още загледана някъде в пространството, психологът я наблюдаваше, като през това време мислеше как да я отърве от кошмарите. Ясно е, че не е възможно да забрави всичко това... Той търпеливо я изчакваше да дойде отново на себе си, за да продължат.
Няколко минути по-късно всичко започна оттам, докъдето бяха стигнали. Джеймс взе молив и лист и си сложи очилата.
– Имам нещо за теб. Трябва до го правиш всеки ден, редовно, за около седмица-две и ако не се почувстваш по-добре, ела при мен, за да ти дам друга рецепта. Мисли за него като част от дневната ти програма. Но ще продължаваш посещенията си тук два пъти седмично. Става ли, Дани?
Той ѝ подаде листчето и тя го прочете. Джеймс предполагаше, че йогата ще ѝ се отрази добре. Момичето щеше да има шанс да концентрира ума си, а това ще я направи по-силна. И разбира се, ще ѝ даде възможността за по-добър и по-здравословен начин на живот...
Тя бе последният му пациент за деня. Затова, след като г-н Стоунър ѝ пожела приятен уикенд, се преоблече, взе ключовете за колата си и тръгна към вкъщи...
Той шофираше умерено както винаги. Нито прекалено бързо, нито твърде бавно. Мразеше, когато водачите на превозни средства карат с превишена скорост и то – в населени места. Ненавиждаше нарушаването на правилата за движение по пътищата, откакто Джош почина. Винаги, когато седнеше зад волана, се сещаше за него. Как, когато беше малък, го учеше да говори, да ходи... първите му стъпки... първата му дума. Спомняше си как му връзваше обувките, как го водеше всяка сутрин на детска градина... и още куп хубави моменти прекарани с него. Но сега Джош го нямаше, а единственото, което му остана от него, са спомените.
Днес беше дъждовно и мрачно. Както всеки ден от началото на есента. Дъждовните капчици ставаха все повече и повече по предното стъкло на автомобила. Но когато чистачките минеха отгоре, всичко започваше отначало... Лентите на платното ставаха ту прекъснати, ту непрекъснати. Дърветата, вече с оголени клони, изглеждаха толкова тъжни, отчаяни и безжизнени, а така измокрени от дъжда бяха като облети в сълзи. Тревите се поклащаха, щом студеният вятър задухаше, а прошарените листа напускаха клоните на тъжните дървета. От време на време тук-там прелитаха птички...
Домът на Джеймс се намираше на около петнадесет километра от мястото, където работеше. Половин час път и си е вкъщи! Но днес този половин час му се струваше като цяла вечност. Нищо, че очите му бяха постоянно на пътя. Духом не присъстваше там. Трябваше да бъде съсредоточен само и единствено над платната и шофирането. Но нещо не му позволяваше да се концентрира. Душата му беше на съвсем друго място. В една също толкова тъжна и мрачна нощ. Толкова много спомени се въртяха в съзнанието му, но този го накара да се върне и да го изживее отново. Миналото. Миналото, което му се искаше да бъде настояще. Искаше, но не е възможно. Понякога се замисляше защо никой не е способен да контролира времето? Може би защото би настъпил пълен хаос, или защото трябва да има и хубави, и лоши моменти... А тази нощ определено беше запомнена като една от най-лошите в живота му... Нощта, в която съпругата му почина. Преди да се прибере, искаше да отиде на мястото, където се беше разиграла случката, която го тормозеше през целия път досега. Полицията. Той слезе от колата. Навън беше много студено. Стоейки на студа, увил ръце около себе си, загледан в една неопределена точка, вятърът духаше в гърба му, а капчиците дъжд попиваха в тъмното му пухено палто.
Изгубен в мислите за тази нощ, не усети как сълзите започнаха да се стичат по бузите му. Дори за секунда не мръдна от мястото си. Ръцете и краката му замръзваха, но не усещаше и това. Сега искаше само да се върне в онази ужасна вечер и да поправи всичко, но не можеше. Крайно време е някой да измисли машина на времето, нали? Всеки съжалява за нещо в живота си и иска да получи шанс, за да го поправи. А Джеймс Стоунър искаше да се върне и да избегне това.
Съзнанието му все още бе трезво отчасти, затова реши, че е по-добре да не се мотае повече и да си тръгва... Едвам успя да помръдне замръзналите си крака. Вятърът продължаваше да духа, а лошото беше, че ставаше все по-студен. Бавният танц на шарените есенни листа, вече отдавна опадали по земята, беше развален от все повече усилващия се вятър. Те летяха насам-натам без никакъв синхрон. Дъждът, който само прехвърчаше доскоро, сега приличаше на буря. По небето не се виждаше нито една звезда. Луната също я нямаше. Беше мрачно и облачно, както през всеки един миг от началото на месеца, но тази нощ изглеждаше така, сякаш и природата се е натъжила...
Той отново се качи в колата, все още неотърсен от тези спомени, и тръгна към дома...
Два дни по-късно Даниел имаше час при Джеймс Стоунър, но когато отиде до кабинета му, видя друг човек. Оказа се неговият заместник – Раян Скот. Всичко мина както по принцип трябва да бъде, но беше свикнала с д-р Стоунър. Преди да си тръгне обаче, тя попита заместника кога Джеймс ще се върне на работа. Г-н Скот ѝ каза за инцидента, сполетял Стоунър...
Преди два дни Джеймс катастрофирал. Когато медиците пристигнали на мястото, се оказало, че той вече бил мъртъв. Датата била същата, на която си отишли и синът му, и съпругата му...
19.09.2015