— Искаш ли да чуеш каква еротична фантазия имам? — Бъч О’Нийл постави чашата с уиски „Лагавулин“ на масата и се взря в блондинката, която го беше заговорила. На фона на ВИП залата на „Зироу Сам“ тя изглеждаше умопомрачително, облечена в тоалет от ивици бял лак, нещо като кръстоска между Барби и Барбарела.

 Трудно беше да се прецени дали е една от професионалистките в клубаили не. Вярно, че когато ставаше дума за платен секс, Преподобния подбираше само най-доброто, но тя спокойно можеше да бъде модел в „Maxim“ или „FHM“.

 Блондинката постави длани върху мраморния плот на масата и се приведе към него. Гърдите й бяха съвършени, най-доброто, което можеше да се купи с пари, а сияйната й усмивка обещаваше забавления, за които щеше да й е необходима възглавничка за коленете. Платена или не, това беше жена, която не страдаше от липса на витамин D и това й харесваше.

— Е, татенце? — настоя тя на фона на психеделичните техно звуци. — Искаш ли да сбъднеш фантазиите ми?

 Бъч я дари с хладна усмивка. Без съмнение тази вечер тя щеше да ощастливи някого. Най-вероятно — цяла тайфа, но той нямаше да е един от тях.

— Съжалявам, ще трябва да си опиташ късмета другаде.

 Липсата на каквато и да било реакция от нейна страна окончателно затвърди подозренията му, че   е професионалистка. С равнодушна усмивка, блондинката се премести на съседната маса и разигра същата сценка с привеждането над масата и грейналото лице.

 Бъч се облегна назад и изпразни чашата си, в която беше останало около един пръст уиски. Следващата му стъпка беше да привлече вниманието на сервитьорката. Тя кимна, без да се приближава, и забърза към бара, за да му сипе още едно питие.

 Беше почти три сутринта, така че останалите двама щяха да се появят до половин час. Вишъс и Рейдж бяха на лов за лесъри (неживите кучи синове, които избиваха техния вид), но най-вероятно щяха да се върнат с празни ръце. През целия януари и февруари в тайната война между вампирите и Обществото на лесърите цареше затишие, по улиците се срещаха все по-малко убийци. Което беше добра новина за цивилните вампири. И повод за безпокойство за Братството на черния кинжал.

— Здрасти, ченге — разнесе се нисък мъжки глас зад Бъч и той се усмихна.

 Звукът на този глас винаги извикваше в съзнанието му представата за мъгла, забулваща онова, което се кани да те убие в нощта.

— Здравей, Преподобни — отвърна Бъч, без да се обръща.

— Знаех си, че ще я разкараш.

— Да не четеш мисли?

— Понякога.

 Бъч хвърли поглед през рамо. Преподобния стоеше в сенките и аметистовите му очи блестяха. Както обикновено, късата му коса бе оформена в прическа ирокез. Носеше страхотен костюм от камгарна вълна на „Валентино“. Бъч имаше съвсем същия. Само дето Преподобния го беше купил със собствените си пари.

 Преподобния (известен още като Ривендж и като брат на Бела, която бе шелан на Зи) притежаваше „Зироу Сам“ и получаваше процент от всичко, което се случваше там. А с цялата поквара, която можеше да се купи в клуба, в края на всяка вечер той несъмнено прибираше купища пари в касичката си.

— Не, тя просто не беше за теб.

Преподобния се разположи на мястото до Бъч,  поглаждайки съвършения възел на вратовръзката си „Версаче“.

— Освен това знам защо й отказа — добави той.

— Така ли?

— Не харесваш блондинки. Вече не.

— А може би просто не е моят тип.

— Знам какво искаш.

Бъч надигна чашата с уиски, която беше пристигнала междувременно.

— Нима?

— Това ми е работата. Повярвай ми.

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“, за да използвате този уебсайт

Научете повече Приемам