Глава I: Въведение

Средно висок, строен, красив мъж поръчваше две порции от масата с традиционната българска кухня, след петнайсет минути чакане на опашката. 

Центърът на малкия планински град тази вечер бе претъпкан. Хора и от съседните градове, или села, бяха дошли на зимния фестивал, който се състоеше на един и същи ден ежегодно – първата събота на декември. 

Беше пълно с творци – танцьори, фотографи, художници, готвачи, дори и музиканти. Под разпънатите шатри, разположени по продължението на цялата пешеходна алея, личности на изкуството с различни идеи и предложения се гушеха в топлите си палта, докато с нетърпение чакаха гостите да се поспрат при тях. Повечето художници предлагаха само вече завършените си произведения. Единствено един дядо с калпак, избрал мястото до просторната добре поддържана градинка, приемаше поръчки за рисуване на портрети или картини на място. Срещу десет лева, фотографи правеха фотосесии. Много хора обичаха да запечатват спомените в албуми. 

Вкусно ухаещи и изкушаващо изглеждащи традиционни български ястия изместваха примамливия аромат на местата за бързо хранене и другите им подобни. Гостите на събитието се редяха на дълги опашки, само за да се докоснат до гозбите на предците си. 

На голямата сцена, подходящо украсена за наближаващия голям християнски празник, българският дух достигаше още по-високи нива дори от масите с традиционната храна. Посветени танцьори, облечени в съответните носии, играеха с неизгаряща страст народни танци от различни фолклорни области в страната. Парата пред лицата им ставаше все по-гъста с всеки следващ танц. В почивките на танцьорите, изпълнители на народна музика, пееха и свиреха освен за своята, и за душата на присъстващите. 

Уличните музиканти свиреха тук ежедневно. И тази вечер не беше изключение. Но само по празниците шапките им тежаха повече. 

Мъжът от преди малко, вече с две топли стиропорени панички в измръзналите си ръце, правеше стъпки в дълбокия сняг обратно към компанията си, на двете събрани една срещу друга пейки. 

– Вико, казвам ти, че ще съжаляваш, защото не си взе от кухнята. Тези пици всеки ден можеш да ги ядеш. – Разгорещено се водеше разговорът за избора на храна тази вечер. 

– Ванката ще каже дали си заслужава? – мъжът, на когото се говореше преди малко, се обърна към току-що дошлия по-скоро с въпрос. 

– Не съм опитал още. Миха, вземи тези лъжици, че ще изпусна всичко. 

И се засмяха. Михаела бързо посегна да помогне на Иван. Сетне и двамата опитаха от традиционното ястие, а Виктор с любопитство и в очакване ги наблюдаваше. 

– Скъпи, определено вече съжаляваш. Само опитай – каза Михаела и поднесе лъжицата към устата на дългогодишния си приятел. 

– Това да не е боб в гърне? Като онзи, дето ядохме в Родопите? – попита поразен от вкуса, след звучното “ммм”. 

– Същото. 

Иван се смееше, докато си хапваше сладко. Но след миг вниманието му бе привлечено от едно определено момиче на няколко метра от тях. Той остави паничката на отсрещната пейка и остана да наблюдава младата дама, която изглежда си изкарваше добре с компанията. 

– Няма ли да се запознаеш с нея най-накрая? – сръчка го Михаела и го извади от мислите му. – На нова година не искаме пак само ние да сме двойката. 

– Не мога. 

– Ще ти изстине бобът – включи се Виктор, макар и не по темата. 

– Изяж го, докато е топъл. Нали ти хареса. – Иван махна с ръка. 

Вико се зарадва, и докато го хапваше, слушаше в захлас остатъка от разговора им. 

– Харесваш я от единайсти клас, а догодина завършваш магистратура. Не те разбирам. Защо си го причиняваш? Започвам да си мисля, че си пристрастен мазохист… 

– Не съм. И какво? “Здравей, Вероника. Харесвам те от единайсти клас, но даже не се и запознах с теб, защото съм страхливец. А иначе, казвам се Иван.” – Мъжът изимитира потенциалното себе си, а после се засмя иронично и добави: – Докато заеквам повече пъти, отколкото са буквите в цялата реплика. 

– Ами пък тогава, щом ти е достатъчно, чукай се с други, за да не мислиш за нея! – издразни се най-добрата му приятелка. 

Виктор прицели коша с празното подобие на купа, въпреки че бе близо до пейката, защото не му се щеше да става от мястото си. Тъкмо се беше затоплило. 

– Мишето е права. Наистина, направи го. Така само се съсипваш. И повярвай ми, герлотията в училище и заетостта ти покрай него няма да ти помогнат. Напротив. И накрая ще се ожениш за жена, която не обичаш. Ще се залъгваш няколко месеца, максимум година, и после ще ѝ искаш развод. 

– Стига! Моля ви, нека не обсъждаме живота ми и в бъдеще! 

– Това е истината. Ако не се вземеш в ръце, някой ще ти я измъкне изпод носа. Като например Филип. – Виктор извъртя очи към мъжът, който се бе насочил решително към Вероника и другото момиче с нея. 

Михаела кимна. 

– Знаеш, че не е малка. Само две години под теб. А и като човек, който я познава, макар и бегло, ще ти кажа, че си най-доброто, което някога би получила. – Тя направи кратка пауза. – Постарай се до Коледа. – Намигна му. 

– Ти пък откъде я познаваш? – полюбопитства Виктор. 

– Два-три пъти сме излизали в обща компания, но никога сами. На общи приказки сме, но там имаше едно момче, с което е особено близка. – Обясни момичето. 

– Ясно. 

Иван хвърли отново поглед към тях. 

– Ако е писано да сме заедно, съдбата ще ни събере. 

– Ако, ако...Нали знаеш за “ако”-то? – отново се развълнува Михаела. 

– Ако не се намесиш в собствената си съдба, няма как да предизвикаш нейната да се пресече с твоята! – по физиономията на Виктор си пролича, че дори той се изненада от думите си. Вече самоуверен, продължи да вдъхва кураж на отчаяния си приятел. – Така че, действай, преди да си изпуснеш всички възможности и децата ти да бъдат чудовищата от часовете по български език и литература! – без да иска накрая повиши тон, но се наложи. 

Да стреснеш някого в повечето случаи е от полза. 

– Добре. Коледа! – каза Иван, вдъхновен, но и малко уплашен, от речите на приятелите си. 

Виктор и Михаела започнаха да се целуват демонстративно пред мъжа, а той извъртя очи. 

– Добре, добре, схванах! Не е нужно да… 

– Можеш да ѝ покажеш това-онова. – Заговори Виктор измежду целувките. – Като например… – думите му, заедно с езика, се изгубиха между устните на Михаела. 

– Разбрах, разбрах! 

Иван се обърна към сцената, където кметът бе застанал зад микрофона и щеше да закрие събитието с речта си.