Счупени гърнета = четирите фази на мама

    Юлското слънце се бе издагнало над хоризонта, изсушавайки и малкото останала влага от вчерашния дъжд. За моя радост, импровизираното ветрило от старата ми шапка, която не ставаше за друго, след като едната ѝ половина се намираше някъде в стомаха на един от конете на татко, разреждаше достатъчно сухия въздух, за да усетя макар и топъл повей на вятъра. Чувствах се все едно живея в Африка, а не в Англия. 

    Сеното, върху което се бях изпружила започваше да ми убива, а лимоновия потник и късите панталонки до такава степен полепхава по тялото ми, че можеха гордо да претендират за част от него. Баща ми често казваше, че озова ли се в конюшната винаги му било трудно да ме намери, заради косата ми, която лесно можеше да се сбърка за част от сеното. По същата причина случайно се сдобих с безплатна подстрижка докато хранех Газ - последния кон, който родителите ми купиха.

    Кучешки лай, последван от звук от спучване прекъсна почивката ми. Въздишах шумно. Какво стана пък сега!? С голямо усилие се надигнах и закрачих към поляната. Лъчите на слънцето жарнаха светлата ми кожа, а тук жегата се бе впила във въздуха дори повече отколкото в конюшната. Когато сравнителномалкия за породата си бигъл, ме забеляза, се шмугна между краката ми, душейки ги.

    - Стига, Марла! Достатъчно топло e, няма нужда да ми се буташ и ти. - казах, подминавайки я, за да разгледам щетите от  последната ѝ игра.

      На няколко метра от нас трите глинени гърнета на мама бяха разпръснати на всички страни, докато от земята стърчеше и по някоя друга част. Устата ми се отвори толкова широко, че не знам как не влезе пръст вътре. По дяволите! Само не и това!

    За мама нямаше по-важно нещо от поддържането на спретната къща и красива градина. А според нея нищо не красеше една градина повече от порцеланови фигурки. До скоро поляната бе пълна с такива, но откакто се сдобихме с кучето, нямаше друг избор освен да прибере повечето от тях, за да не се превърнат  в кучешка храна. Въпреки това, ако се огледаш наоколо можеш лесно да забележиш джудже, заек, гъба или някоя друга подобна глупост в тревата.

    Гърнетата обаче бяха нещо съвсем друго. Те бяха единствената украса, която майка ми твърдо отказа да прибере. По нейни думи ѝ били подарени от пралеля Керол, която я е отгледала, след като баба ги напуснала. Това беше единствения помен от пралеля и на всички ни бе казано да го пазим като очите си. Е, не и на Марла очевидно... Боже, ако мама видеше това със сигурност щеше да  получи инфаркт!

    - Тина! Всичко наред ли е? - говорейки за дявола...

    Мътните да ме вземат! Проклето куче!

    - Да, мамо. С Марла ъ... се забавляваче. - провикнах се с надеждата отговора ми да бъде достатъчен, за да я задържи в къщата, докато измисля как да се справя със създалите се обстоятелства.

    Не чух друго, което беше успокояващо. За сега... Добре Тина, мисли. Дали щяха да забележат липсващите гърнета. Можех да пробвам с номера, че духът на пралеля Керол си ги е взел обратно. Какви простотии си мисля!? Все едно някой щеше да се върже! Нямах време за това, трябваше да разчистя бъркотията, която Марла, за пореден път, бе направила.    

    Погледнах ядосано към кучето, което продължаваше да ближе обувките ми все едно нищо не е станало. Да, лесно ти е на теб, космата топко без капчица мозък! Не ме разбирайте погрешно, обичам я, но толкова ли е трудно да научи няколко прости правила!?

    Нямаше как да събера парчетата с голи ръце. Заоглеждах се трескаво. Къде се бяха дянали метлата и лопатата!? Конете! Точно така! Тръгнах с бърза крачка към конюшната, където в един от ъглите се криеха нещата, които търсех.

    Грабнах метлата и лопата, а силно пръхтене се чу над главата ми. Усмихнах се.

    - Здравей и на теб, Газ. - погалих черния кон по муцуната. - Сега не ти нося ябълка, но след малко ще те зарадвам. - смигнах му, а той наклони глава любопитно.

    Тъкмо излизах когато нечии писък раздра пространството и ме накара да изпусна това, което държах. За няколко секунди стигнах до къщата където мама бе паднала на колене и плачеше, видяла счупените гърнета. Картинката щеше да стане грозна...

    - Майкъл! - кресна тя, карайки баща ми да вземе разстоянието от банята на втория етаж до входната врата на един дъх.

    - Какво? Какво има? - попита той. Тъмната му коса, побеляла на места, бе мокра, а около кръста си държеше хавлия. Беше ясно, че току що излиза от банята.

    - Гърнетата от леля ми! Счупени са! - проплака, а татко клекна до нея, поставяйки ръце на раменете ѝ и ме погледна уплашено. И двамата знаехме каква става мама когато се ядоса. Сълзите са само първа фаза, не искате да видите останалите три, повярвайте ми! - Това гадно мръсно псе! - сочеше Марла, която лежеше на тревата, изплезила език и изглеждаше видимо незаинтересована от развиващата се ситуация.

    - Мамо, спокойно. - подех аз. Груба грешка. Защото майка ми ме погледна, а очите ѝ биха могли да изгорят и самият дявол. - Ти си виновна! Ти поиска да доведат тази твар вкъщи! - започва се... - Защо не можеш да си като сестра ти? Тя не би позволила такова нещо да се случи...

    Изчаках мама да довърши, след което врътнах очи и тръгнах към улицата, оставяйки баща ми да се оправя с гневните изблици на жена си. Постоянно слушах за сестра ми Миранда. "Колко е умна" "Колко е съобразителна" Дрън дрън!

    Живеехме в малко туристическо градче близо до Бристол. Едната половина се състоеше най-вече от магазини, ресторанти и училището за езда на семейството ми. Другата част обаче, бе дом на къщи и палати, които някога са приютявали лордове, дами, херцози и всякакви такива особи.

    В момента са главната атракция на градчето, а Миранда като единствения гид, знаеше историята на всяка една от тях и на живелите някога в нея. Това и е причината да бъде златното момиче, особено за майка ми, която дълги години е била учител по история.

    За разлика от нея, аз съм "тъпа и необразована". В желанието си да се различаваме възможно най-много не ща нито да чуя, нито да видя нещо свързано с историята ни. Тя може да ви изреди имената на всички важни личности в Англия и годините, през които са живяли, докато аз правя точно обратното.

    Минавах през различни на цвят и на вид къщи, докато не стигнах до малката оранжева къща, в която живееше Бет и се провикнах през оградата. За моя радост най-добрата ми приятелка веднага ме чу и доприпка с ведра усмивка. Всеки който ни видеше казваше, че сме пълни противоположности защото бяхме много различни на външен вид.

    Тя с нейните черни къдрици, смугла кожа и кафяви очи и аз, която изглеждах като призрак дванадесет месеца в годината и както казваше тате - русата ми коса наподобяваше сеното на конете. Въпреки това само заедно можехме да измислим нещо толкова глупаво, че да ни забавлява месеци наред.

    - Тина маслина, какво ще правим днес? - каза тя със своя захарен глас и се засмя.

    Ох, тези нейни прякори! Вече сме на шестнадесет, не на десет, за Бога! Отдавна им мина модата на такива неща!

    - Нашите отново ме сравниха с Миранда, което означава, че трябва да им покажа колко различна съм от нея. - подсмихнах се, докато идеята за следващата ни жертва се формираше в главата ми.