Тя бе седнала на студения пясък и гледаше замислено към морето докато хладния септемврийски вятър разпиляваше косите й. Чуваше как вълните се разбиват на брега и бавно издишваше дима от току-що запалената си цигара. Тя бе мечтателка - красива, спонтанна и непокорна.
Казваше се Елиза.
Това бе името, което никой така и ме успя да забрави. Името на момичето с шоколадовите очи.
Елиза беше красива - абаносово черните й коси, винаги ужаещи на ванилия и ягоди, се разпиляваше на талази по гърба й. Устните й бяха големи и меки. Кожата й напомняше на бадем, а очите й.. Боже, тези очи бяха толкова красиви - големи, много шоколадови и...много замислени.
Точно в този момент тези очи гледаха към морето и се надяваха, че може би отнов ще видят Александра и Даниел, но уви съзнанието напомняше за себе си и за факта, че Александра, Даниел и Елиза вече не съществуваха като Александра, Даниел и Елиза. Сега те бяха Александра. Даниел. Елиза.
Усети ли разликата?
Реалността често се връщаше, сграбчваше силно Елиза и не я пускаше лесно.
Но Елиза беше по-силна. Успяваше да се откъсне от хватката й, прогонваше я и все така се отнасяше в своя свят на размишления, мечти и блянове.
Тя искаше приятелите й да се върнат, искаше да усеща аромата на Даниел и да чува смеха на Александра. Но също така знаеше, че това вече бе невъзможно. Тях вече ги нямаше.
Историята е дълга, тъжна и красива. Но, ако искам да ти я разкажа правилно, трябва да се върна към деня, в който животът на Елиза се промени изцяло.