Фрея стоеше на ръба на скалата, разкриваща възхитителния хоризонт. Тъмната вода под нея се разклащаше от буря, която сякаш никога не стигаше до край. Въздухът бе тежък. Пропит със сол и влага, а небето- запълнено с мрак и облаци, които смущаваха със заплаха. На фона на вълните, които се разбиваха в далечния бряг, тя чуваше едва доловим шепот- почти като ехото на някакъв забравен глас.
Бе като замръзнала. Знаеше, че трябва да върви, но стъпките й бяха като приковани за каменистата земята. И все пак като мощни ветрове- нещо сякаш я тласкаше напред. Усещаше очи приковани към нея. А сърцето й- то сякаш се бореше да я опази, биейки яростно в гърдите. Сякаш с всички сили се бореше да й даде знак да бяга. Да бяга надалеч. И тогава Фрея сключи поглед с очите, които настоятелно я наблюдават. Тя видя фигура в далечината, висока и бяла, почти призрачна. Бурните води се блъскаха в краката й, но тя не помръдваше.
- Фрея, - шептеше гласът - нежен и сякаш същевременно силен. - Ти ще разбереш.
Тя направи стъпка напред и усещаше как студа от вятъра се прехвърля в тялото й. Зажмивайки с очи, Фрея опита да разпознае фигурата в далечината. Но лицето остана все така неясно.
В следващия миг, сякаш с мигването на клепачите й, тя се озова долу на брега. Все още на разстояние от мистериозния призрак, но сега в краката й вместо камък и ръбата скалиста повърхност, усещаше мекия, студен пясък.
Един единствен лъч светлина, прокрадващ се измежду сърдитите, зловещи облаци, осветяваше лицето на силуета срещу нея. Сега сякаш физиономията бе по-позната. Фрея видя собстените си очи. Тежката тишина във въздуха шептеше на Фрея да се маха от тук, подсказваше, че нещо зловещо я очаква. Очаква я сякаш с нетърпение. Нещо зловещо сякаш вътре в самата нея.
-Ти си тук, заради мен. - Гласът се промени в нещо по-дълбоко, нещо, което предизвика усет за старх в сърцето й. - Няма да се освободиш от мен, докато не откриеш истината.
След чутите думи, Фрея усети сърцето си да бие още по-силно като нещо чуждо. Сякаш искаше да изкочи от гърдите й да последва светлината.
Фрея усети как светлината около нея става все по- слаба. Мрака бавно я обгръщаше, а тежестта на небето се изсипваше върху нищожното й тяло, чрез плача на природата. Тя крещеше със зов за помощ, а душата й се молеше за отговори.
Сънят я бе погълнал изцяло.